Рудолф Щайнер за Смисъла на живота

Смисълът на живота

Растеж, старост, прераждане

Лекция пред членовете на Антропософското Общество

23 май 1912 год., Копенхаген, Дания, GA-155

По стенографски записки, непрегледани от автора.

превод от немски: Димо Даскалов

нередактиран превод

Какъв е смисълът на живота?" Този е въпросът, който искам да разгледам с вас в течение на тези две сказки. Този въпрос се задава често и настоятелно и това показва, че той е един от онези въпроси, които занимават духовете до най-висока степен. Преди да отговорим на него, ще трябва да поставим основите, върху които ще могат да се изградят познанията, които, въпреки че са само скицирани тук, ще ни помогнат да го разрешим.

Когато разглеждаме света, било че насочваме погледа си към външния свят, достъпен за нашите сетива, било че се обръщаме към нашия вътрешен свят, ние навсякъде се сблъскваме с една мъчителна загадка, която изглежда неразрешима.

Всички същества на природата се раждат и умират. Всяка година, през пролетта, Земята, оплодена от силите на Слънцето и на Вселената, кара да покарат растенията, които напъпват и се раззеленяват, а лятото кара техните плодове да узреят. Когато идва есента, ние виждаме как тези растения увяхват. Вярно е, някои от тях продължават да съществуват дълги години, някои дървета например. Но въпреки че ни надживяват, ние знаем, че те не ще избягнат смъртта; те ще изчезнат и ще попаднат в това, което в лоното на великата Природа съставлява царството на неодушевеното. Ние знаем също така, че раждането и смъртта царуват даже и във великите явления на Сътворението. Самите континенти, върху които се развиват днес различните цивилизации, не съществуваха, както знаем, през предидущите епохи. Те са възникнали в течение на времето и не можем да се съмняваме, че един ден ще потънат.

Така, накъдето и да обърнем поглед, навсякъде около нас, ние ще намерим тези две велики явления на раждането и смъртта, както в растителното, така и в минералното и в животинското царство. През всеки един момент нещо се появява и изчезва около нас. Какъв е смисълът на всички тези раждания и смърти?

Да се обърнем към човешкото същество и да разгледаме нашето собствено съществувание в течение на изминалите години: тук също ние ще намерим раждането и смъртта. Да помислим за нашата младост - ето я изчезнала, само споменът за нея е останал. С мъка се запитваме, какво се е получило от делата, които сме извършили. Без съмнение, важното е, че извършвайки ги ние все пак сме напреднали, колкото и малко да е; те са ни направили по-мъдри. Общо взето, след като сме извършили едно действие, ние разбираме как би трябвало да постъпим и че бихме могли да постъпим и по-добре. Но вече е много късно, ние не можем да се върнем назад. Така щото ние наистина поместваме нашите грешки, всички, които сме извършили, в нашия живот. Но именно чрез нашите грешки ние добиваме нашите най-ценни опитности.

Следователно за нас се поставя един въпрос и нито изграждането на нашите възприятия на сетивата, нито данните на нашия ум са тези, които могат да ни отговорят на него. Понастоящем положението на човека пред света е такова, че този свят събужда в него един мъчителен и първичен въпрос: "Какъв е смисълът на живота?" И един втори не по-малко смущаващ въпрос: "Защо човешките същества участват в този живот по един начин, който е особен за тях? "

Има едно древно и много интересно еврейско предание. То показва, че в онези далечни времена хората са имали съзнание, че тези два велики въпроса не се поставят само на човека, но и на други същества.

Ето тази твърде поучителна легенда:

Елохимите се готвеха да започнат сътворяването на човека по своя образ, когато тези, които се наричат ангели-служители на Елохимите, или с други думи духове по-нисши от тях, зададоха на Яхве или Йехова следния въпрос: "Защо трябва да бъдат създадени човеците по образ и подобие на Бога?" Тогава, казва легендата, Яхве събра растенията и животните, които съществуваха преди още да се яви човекът във земна форма, събра също и ангелите-служители, т.е. тези, които му бяха подчинени непосредствено. Той им показа растенията и животните и накара ангелите да ги назоват. Но ангелите не знаеха техните имена. Тогава бе създаден човекът, такъв какъвто беше преди първичния грях. И Яхве събра отново ангелите, животните и растенията. И в присъствието на ангелите той каза на човека да назовеживотните, които накара да преминат пред него. И ето че човекът знаеше да каже името на всяко едно от тях и имената на всички растения. Най-после Яхве запита човека: "Кое е твоето собствено име?" И човекът отговори: "Моето име е Адам". /Думата Адам иде от "Адама" и значи: "направен от земна кал". /"А как трябва да се назовавам Аз?" запита Йехова. Човекът отговори : "Ти трябва да се наричаш Адонай, ти си господар на всички създадени същества на Земята". Тогава в ангелите се събуди предчувствието защо човекът трябваше да се яви на Земята.

Религиозните предания изразяват често пъти под много проста форма най-великите загадки на живота. Но с това за нас не изчезва трудността, защото трябва да знаем как да проникнем в тази простота, за да стигнем до скрития смисъл. Тогава в тази легенда за нас се разкриват велики познания и една дълбока наука. Засега нека ни бъде достатъчно да цитираме само горната. Нашите две сказки ще отговорят на въпросите, които тя повдига.

На вас Ви е известно, че има една религия на Изток, в която проблемът за смисъла и стойността на живота е облякъл една величествена форма. Известна ви е историята на Буда, който избягал от двореца, в който се родил, и разкрил действителностите на живота, които му бяха останали скрити в течение на това въплъщение. Дълбоко смутен, той произнася тази сентенция: "Животът е страдание", която се разделя на следните четири изречения: "Раждането е страдание; Болестта е страдание; Старостта е страдание; Смъртта е страдание". Към тях трябва да се прибавят още три други: "Да бъдеш свързан с тези, които не обичаш, е страдание; Да бъдеш разделен от тези, които обичаш, е страдание; Да не постигнеш целта, която преследваш, е страдание".

Вие знаете също, че за тази религия смисълът на живота се изразява в следните думи "Смъртта и страданието получават смисъл само когато те са победени, когато те надминават самите себе си".

Всъщност всички религии и всички философии са опити да се отговори на въпроса за смисъла на живота. Тук ние не ще разглеждаме този въпрос под неговата отвлечена и философска форма. По-скоро ще се опитаме да направим да изпъкнат някои прояви на живота, като си служим с Духовната Наука. Ще се опитаме да ги разберем и да видим дали Духовната Наука, прониквайки по-дълбоко в нещата, ни доставя елементи, полезни за разрешаването на тежкия въпрос, който ни занимава.

Да се върнем към въпроса, който вече засегнахме, и да разгледаме раждането и смъртта в растителното царство. Всяка година, през пролетта, ние виждаме да се явяват растенията на Земята, виждаме ги да покълват и цъфтят и изпитваме радост при тази гледка, защото чувстваме, че цялото наше съществувание е свързано с това на растителния свят, без който не бихме могли да съществуваме. През есента, напротив, тази природа, в която нашето същество участва до известна степен, изпада отново в смъртта. Бихме могли да бъдем съблазнени да сравняваме растителния живот с нашия собствен живот. Ако се задоволим с едно повърхностно наблюдение, лесно ще ни бъде, наистина, да сравним пролетното пробуждане на природата с нашето утринно събуждане от сън, например; а есента, периодът, през който растенията увяхват, с нощта, когато заспиваме. Но това би било едно съвършено повърхностно гледище, което не би държало сметка за фактите, които най-елементарните познания на Духовната Наука ни разкриват.

Какво става с нас в действителност, когато заспиваме? Ние знаем, че тогава нашето астрално тяло и нашият Аз напускат физическото и етерното тяло, за да живеят, до момента на нашето събуждане, в един духовен свят, откъдето те черпят нови сили. Но през нощта не само нашето астрално тяло и нашият Аз възстановяват своите сили, а също и нашето физическо тяло и нашето етерно тяло вършат това през време, когато те почиват, отделени от другите принципи на нашето същество.

Когато ясновидецът наблюдава своя Аз, своето астрално тяло, своето етерно тяло и своето физическо тяло, той вижда, че през деня в тях са настъпили повреди и разбира, че умората е израз на тези повреди. Всъщност целият наш съзнателен живот през деня, ако го вземем въобще по отношение на човешкото съзнание и в неговата връзка с физическото и етерното тяло, е един вид разрушителен процес на тялото, който има за резултат умората. През нощта всичко, което в нас е било разрушено, се възстановява.

Нека наблюдаваме нашето физическо тяло и етерно тяло в момента, когато нашето астрално тяло и нашия Аз ги напускат. Ние ще констатираме, че тези последните оставят след себе си едно опустошено поле. Но щом стане отделянето, напуснатите тела започват да се възстановяват. Техните собствени сили влизат в действие и като че всичко напъпва, разцъфтява се, като че цяла една растителност се ражда на тази опустошена почва. Колкото повече напредва нощта, колкото повече се удължава сънят, толкова повече растителността се разраства и се развива. После, когато настъпи утрото и астралното тяло и Азът се възвръщат във физическото и етерното тяло, започва обратното явление, и като че цялата растителност увяхва и изсъхва.

С други думи казано, за Аза и астралното тяло, които ги наблюдават от лоното на духовния свят, вечерта, когато физическото и етерното тяло заспиват, те са театър на едно явление, аналогично на това, което става през пролетта в природата. И така, ако задълбочим нашето сравнение, то в действителност ние се приближаваме до пролетта в момента, когато заспиваме и се отдаваме на съня, а в момента, когато при събуждането нашето астрално тяло и нашият Аз отново се съединяват с низшите принципи на нашето същество, ние имаме аналогия с есента. Именно това сравнение отговаря на действителността, а не първото, което е повърхностно. За нас пролетта отговаря на съня, а есента на събуждането.

Нека сега да видим какво открива окултистът, озарен от истинско духовно ясновиждане, когато той наблюдава годишното течение в природата. Резултатите на неговото изследване ни доказват до каква степен трябва да се пазим от привидните аналогии и да търсим дълбокия смисъл на нещата. Наистина ясновидецът открива, че ако освен своето физическо и своето етерно тяло човекът притежава още и едно астрално тяло и един Аз, Земята също притежава един духовен принцип. Тя също е едно тяло, едно огромно тяло. Да се държи сметка само за това е еднакво погрешно както по отношение на човека, така и по отношение на Земята. Ние ще можем да си съставим една вярна представа за нея само ако я считаме като тяло на Духовни Същества, също както тялото на човека е орган на духа. Но има една разлика: у човека физическото и етерното тяло се управляват само от едно същество, от един единствен душевно-духовен принцип. Това, което у човека е единствено, за Земята е множество. Това е една съществена разлика, но иначе подобието е пълно.

Ясновидецът вижда как през пролетта, когато растенията покълват и се развиват, Духовете на Земята напускат тази последната. Но те не се отдалечават напълно от нея, както е случаят с духовните принципи на човека през време на съня.

Духовете на Земята се придвижват. Когато пролетта и лятото настъпват на север, те емигрират към южното полукълбо. Но за окултиста, който живее в определена област на Земята, се показва как те се отдалечават през пролетта, той ги вижда как те се издигат в обширната Вселена, за неговия поглед те не се преселват просто от едното полукълбо на другото. За него впечатлението е същото, както когато вижда астралното тяло и Азът да напускат физическото и етерното тяло на човека, който заспива (Виж Рудолф Щайнер: "Главните празници на годината".)

Напротив, през зимата, когато Земята е покрита със сняг и лед, тези духовни сили са съединени с нея. Те са й възвърнати през есента. Тогава Земята действително проявява един вид себесъзнание подобно на това на човека.

През лятото нейният духовен принцип не знае какво става във Вселената, която я заобикаля; но през зимата Духът на Земята знае това, също както будният човек знае и вижда това, което става около него. И така, аналогията е съвършена, само че е обратна на тази, която едно повърхностно схващане би искало да установи.

Без съмнение, ако вземем под внимание всички страни на въпроса, ние не можем да се задоволим да кажем, че в момента, когато започва разпукването на пролетта, Духовете на Земята напускат планетата. Наистина други Духове, по-мощни, влизат в действие щом започва да се оживява растителността. Те като че се въздигат от скритите глъбини на Земята. Ето защо древните хора са различавали горните от долните богове. Те са наричали горни богове онези, които се отдалечеват през пролетта и се връщат през есента. Другите, по-мощни, по-стари, бяха поставени от гърците от числото на "ктоничните" /земни/ богове. Това са тези, които се въздигат през лятото, в момента, когато се разцъфтява природата и които потъват отново в Земята, когато идва зимата и същинските Духове на Земята се съединяват с нея като със своето тяло.

Такива са фактите. Но сега бих искал да привлека вниманието ви върху една мисъл, която изучаването на природата и окултното изследване пораждат и която е от извънредно голямо значение за човешкия живот. Всичко, което казахме до тук, показва истината, че в действителност човекът е един образ на самото велико същество Земя. Ние се запознахме със съответствието, което съществува между пролетното разцъфтяване на растителното царство и момента, когато човек заспива. А много е необходимо да се познава това съответствие, когато искаме да установим отношенията, които растенията имат с човешкото тяло и значението, което те имат за него. Наблюдението показва, че когато човекът заспива, той представлява за погледа на вещия ясновидец образа на покълване, развитие и разцъфтяване, арена на които са физическото и етерното тяло. И ясновидецът познава, че човекът е наистина едно дърво или по-скоро една градина, в която растат растения. Като изследва духовно това явление, той си дава сметка за съответствието, което съществува между вътрешното покълване и разцъфтяване на човешкото същество и същите явления в природата. Представете си само какви последствия ще могат да имат тези познания за бъдещето, когато Духовната Наука, която днес много често се счита за проста нелепост, ще бъде приложена в живота и оплодотворена.

Представете си, например, един болен човек. В момента, когато той заспива и когато започва растителното развитие на силите на физическото и етерното тяло, ясновидецът, който го наблюдава, вижда кои видове растения липсват у него. Когато на дадено място на Земята се констатира пълното отсъствие на един растителен вид, знае се, че причината за това е самата почва. Същото и за заспалия човек. Ако у него се констатира отсъствието на определени видове растения, които му липсват и трябва да му се дадат било под формата на сок, било под формата на лекарство, според случая. Ето как познавайки интимната природа на техните сили, може да се установи действителната връзка на лекарството с болестта.

Това е един пример за влиянието, което Антропософията, Духовната Наука, ще имат за живота в бъдеще. Но това движение е още само в своето начало. Чрез това сравнение аз Ви дадох един вид "мисъл на природата", засягаща определени вътрешни отношения на човека със заобикалящия го свят, от който той самият е част и с който цялото негово същество има връзка.

Да се пренесем сега в духовната област. Но първо искам да обърна вниманието Ви върху един много важен въпрос:

Когато Антропософията иска да предприеме изучаването на развитието на човечеството с помощта на Духовната Наука и да разкрие смисъла на живота, тя няма за предпоставка някое вероизповедание или някоя философия. Считаме за много важно да се върнем към миналите епохи, към развитието, което човечеството е следвало и стадиите, които е изминало, след като атлантската катастрофа е опустошила Земята. Първата велика епоха, която последва тази катастрофа, беше тази на древна Индия. Ние вече говорихме тук за тази култура и показахме, че тя е била толкова възвишена, щото даже и Ведите, или първите писмени предания достигнали до нас, представляват само едно ехо, един отзвук. Древната мъдрост, която е разцъфтяла през тази епоха, може да бъде намерена само в Акашовите записи. От тогава насам човечеството не е познавало духовната висота, която тази култура беше достигнала.

Следващите епохи имаха съвършено различна задача. Знаем, че след първата култура се е извършило едно слизане, което се е продължило до нашата епоха. Но ние знаем също, че това слизане трябва да бъде последвано от едно възраждане и че Духовната Наука има задачата да подготви това възраждане. През седмата или последна Следатлантска култура ще стане един вид възобновяване на древната и свещена индийска култура. По този начин ние не изявяваме никакво предпочитание към някое отделно религиозно схващане, а към всички прилагаме същата мярка: ние се стремим да разберем неговия характер и търсим в него ядката истина, което то съдържа. Това, което е важно за нас е именно да схванем съществения и особен характер на всяко едно от тях. Погледнати от тази гледна точка, те свидетелствуват за два основни и добре различаващи се стремежа: наистина някои религии и философии представляват един чисто източен характер, други, напротив, са пропити повече от западната култура. Нека се опитаме да проникнем по-дълбоко в това различие. То ще ни открие някои сведения, способни да ни осветлят върху смисъла на живота. Древните хора са притежавали едно познание, което ние днес усвояваме отново с голяма трудност. Това е познанието за "повтарящите се съществувания" или за "прераждането". За източния манталитет, повтарям, това схващане е напълно спонтанно, напълно естествено; то се издига един вид из глъбините на живота и лесно е да се разбере до каква степен то и днес още владее целия живот на Изтока. Вземете, например, чувството на индиеца спрямо неговите Бодисатви и спрямо неговите Буда. Той никак не се стреми да предаде особено значение на едно отделно същество, облечено с определено име, и да направи от него една управляваща сила на развитието на човечеството. За него е безкрайно по-важно да проследи индивидуалността през редуващите се съществувания.

Според индийците съществува определен брой Бодисатви, висши Същества от човешко естество, които постепенно са се издигнали до една висша степен на развитие. Едно същество, което е минало през голям брой въплъщения и е станало Бодисатва, какъвто е случаят с Гаутама, синът на цар Судодана, се издига още повече, за да стане Буда. Така названието Буда не принадлежи само на едно същество, на Гаутама. То се дава на всички онези, които, след като са минали през множество въплъщения, са станали първо Бодисатва, за да достигнат после един още по-висок чин, който е именно чинът Буда. Името Буда е едно родово название, което означава един човешки чин и предполага един душевно-духовен принцип, който е минал през голям брой прераждания. По тази точка Брахманизмът съвпада напълно с Будизма. И двете религии отдават пълното значение на индивидуалния принцип, който се проявява чрез различни личности, чиито значение е вторично. Наистина, дали будистът ще каже: Бодисатва е предназначен да се издигне до най-високата степен, към която може да се стреми човешкото същество, той ще я достигне, когато ще е преминал през голям брой прераждания и този върховен чин е чинът Буда;- или дали браминът ще каже: "Бодисатвите са наистина същества с едно висше развитие, които ще се издигнат още, за да станат Буда; но те произхождат от Аватарите или висшите духовни индивидуалности"; резултатът е един и същ. Вземането под внимание на духовния принциппрониква еднакво и двете източни схващания.

Да се обърнем сега към Запада и да потърсим това, което му предава неговия характер на величие и мощ. Този характер ни се представя в неговата най-голяма дълбочина в древното схващане на евреите. Наистина тази религия е съсредоточена върху зачитането наличния елемент.

Било че говорим за Платон, за Сократ, за Микеланджело, за Карл Велики или за който и да е друг човек, ние винаги имаме предвид тяхната личност, предаваме техния живот, живот разграничен и определен, ние търсим това, което те са донесли на човечеството. На Запад ние не се хващаме за течението на живота, което се предава от една личност на друга. Защото мисията на западната култура е била именно да съсредоточи вниманието на човека, за определен срок от време, върху стойността на едно съществуване. Когато на Изток се говори за Буда, знае се, че това име означава един чин, общ за няколко личности. Напротив, когато ние произнасяме името Платон, например, ние го прилагаме само към една единственаличност. Така трябваше да бъде обучен Западът. Необходимо беше да се придаде стойност на личния принцип и той да бъде оценен преди всичко.

Да се върнем към нашата настояща епоха и да се запитаме, какво отношение трябва да заемем пред тази редица от факти? Ако е вярно, че западната култура трябваше за известно време да възпита човечеството в уважение към личния елемент, днес вече е настъпил моментът към личния елемент да се прибави и индивидуалният елемент, "индивидуалноста". Но тази индивидуалност, която ние трябва отново да придобием, трябва да бъде повишена и засилена чрез поставянето в действие на личния принцип.

Да вземем един частен случай. Да се обърнем към еврейското схващане на света, което е предшествало западното, и да разгледаме едно същество, каквото е това на пророк Илия. Да се опитаме първо да го охарактеризираме под неговия личен аспект. Наистина на Запад никой не би помислил да го разгледа в друга светлина. Ако оставим настрана подробностите и се обърнем към неговия общ характер, ще констатираме, че Илия е играл една важна роля в течение на развитието на света. Той е бил предтеча на Христовия Импулс.

Още по времето на Мойсей идването на Бога в човека е било възвестено на народа: "Аз, Богът, Който бе, Който е и Който ще бъде!". Бог трябва да бъде доведен в Аза, но евреинът схваща още този Аз само в душата на народа. Илия отива по-далече. Той не казва още ясно, че "Азът" живее в отделната човешка индивидуалност, където той представлява най-висшия божествен принцип; защото неговият народ не би могъл да го разбере. Под влиянието на Мойсея хората си бяха дали сметка, че "Азът" представляваше висшия принцип на съществото, но той бе виждан да се проявява само в душата на народа. Напротив, Илия апелира вече към индивидуалната душа. Обаче чувствуваше се необходимостта от един нов импулс и един втори предтеча се прояви в лицето на Йоан Кръстител. Този последният изрази своята мисия в едно дълбоко изречение, което съдържа една велика окултна истина. Предисторическото човечество е било надарено с една стара форма на ясновидство, което му е позволявало да възприема духовния свят и божественото действие. Но с времето човечеството все повече и повече влезе в допир с материята и неговият поглед се затвори за духовния свят. Именно за това загатва Йоан Кръстител, казва: "Изменете вашето вътрешно поведение. Не се обръщайте вече към завладяването на физическия свят, но внимавайте, защото ето вече иде един нов импулс /Той иска да каже Христовия Импулс/. Ето защо казвам ви, че трябва да търсите духовния свят /царството божие/ вътре в самите вас, там прониква Духът, заедно с Христовия Импулс". Ето как Йоан Кръстител става предтеча на Христа.

Да разгледаме сега една друга личност, тази на художника Рафаел. Тя изглежда странна за този, който я разглежда. Да сравним неговата живопис с тази на други художници, също така от латинската култура, които идват след него, тази на Тициан например. Разликата между техните творения е толкова голяма, че тя проличава даже и в репродукциите на техните картини. В своите картини Рафаел изразява идеите на Християнството. Той се обръща към европейското човечество, към християните на Запад. Неговите творби са достъпни за всички и ще станат все по-достъпни. Приемниците на Рафаел, напротив, се обръщат само към латинската раса, така щото раздорите появили се в религията се отразяват в техните творби.

Кои са най-добрите картини на Рафаел? Това са онези картини, които като че възвестяват силите съдържащи се в Християнството, тези, които представят детето Исус с Мадоната, които пораждат в нас чувството за отношение свързващо Христа с Девата. Тези са, впрочем, темите, които той избира с предпочитание. От Рафаел нямаме нито една картина представяща Разпятието; напротив, той ни даде картината на Преображението. Винаги, когато има възможност да изрази развитието, разцъфтяването, проявлението, той рисува с радост и създава своите най-велики и най-прекрасни творби.

Същото може да се каже и за влиянието, което неговите творби упражняват. В наши дни е невъзможно, съзерцавайки една такава картина като Сикстинската Мадона, да не почувствуваме, че в това прекрасно произведение на изкуството е изразена тайната на съществуванието. И въпреки това, даже по времето на Гьоте не са отдавали голямо значение на тази Мадона. Когато Гьоте посетил Дрезденската галерия, съхранителите му казали: "притежаваме също една творба на Рафаел, но тя не представлява интерес”. Общият изглед на картината е лош. Погледът на детето, целостта на тялото имат нещо вулгарно; и самата Дева не струва нищо особено. Човек би казал, че това е работа на един ученик. Що се отнася до главите, изобразени на долната част на картината, не би могло да се каже дали това са глави на ангели или на деца! "Това грубо съждение попречи отначало на Гьоте да оцени тази творба в нейната истинска стойност. Днешното мнение за картината, което е вече всеобщоприето, се е развило само по-късно. Разбрани по-добре, творбите на Рафаел бяха възпроизведени и завладяха света. Нека ни бъде достатъчно само да споменем какво направи Англия за възпроизвеждането и разпространението на Рафаеловите картини. Обаче те ще бъдат истински оценени само, когато някой ден ще бъдат разгледани от окултна гледна точка.

Така Рафаел ни се явява в своите творби като възвестител на едно Християнство, което ще стане международно. Протестантизмът е считал дълго време Девата като един образ изключително католически; но днес този образ е проникнал навсякъде и хората се издигат постепенно до едно по-окултно схващане и до едно по-възвишено междуконфесионално Християнство. Ако, както с право се надяваме, този стремеж се засили, той ще подпомогне Антропософията.

Твърде забележително е, че трите личности, които току-що разгледахме, са играли всички ролята на предтечи на Християнството. Нека ги разгледаме от окултно гледище. Какво откриваме тогава? Колкото и невъзможно да изглежда това, ние откриваме, че художникът Рафаел е станал носител на индивидуалността, която е живяла в Йоан Кръстител. Можем ли да си представим, че забележителната душа на Предтечата е пропила силите, които са въодушевявали Рафаел? Окултното изследване, което се намесва тук, не се стреми никак да измисля теории, то избягва повърхностните сравнения на ума, а само предава точните факти и показва мястото, което те заемат в живота.

Какво ни учат биографиите на Рафаел? Най-добрите от тях могат да се резюмират в следните думи: Рафаел се е родил на Свети петък в 1483 година. Това раждане на Свети Петък не е без смисъл. Самият този факт показва мястото, което той заема в Християнството и разкрива дълбоките и многозначителни връзки, които го свързват с християнските тайни. Следователно, нека отбележим, че той е роден на Свети Петък. Баща му се наричал Джованни Санти. Рафаел е бил на 11 години, когато баща му починал. Той беше дал сина си още от осмата му година да се учи при един посредствен художник. Личността на Джованни Санти ти прави дълбоко и странно впечатление, което нараства още повече, когато намираме неговата личност и заобикалящите я събития в "Акашовите записи". Тогава откриваме, че душата, която е живяла в него, е била твърде много напреднала и далеч е превъзхождала това, което издава нейният живот, и никак не е чудно, че при нейната смърт хората са могли да кажат: "умря един човек изпълнен със съвършена светлина, правда и вяра". Като окултисти можем да кажем, че художникът, който е живял в Джованни Санти, е превъзхождал твърде много своите творби. Външните качества, свързани с физическите органи, са били недостатъчно развити у този художник. Качествата на неговата душа не са могли да се изразят напълно чрез тези картини.

Рафаел е бил на 11 години при смъртта на своя баща. Събитията, които последваха, показват много добре, че ако и човек да изгубва своето тяло при смъртта, вдъхновенията, импулсите, които той е проявявал през време на живота, продължават да действуват върху средата, с която го свързват толкова силни връзки.

Ще дойде време, когато хората ще могат да направят Духовната Наука плодотворна за живота. Вече тези, за които тя е престанала да бъде само проста теория и се е превърнала в нещо живо, си дават сметка за това. Нека ми бъде позволено да направя тук едно отклонение, преди да подхвана отново проблемата на Рафаел.

Примерите, които давам в течение на тези сказки, не са теоретични, измислени, а напротив те са винаги заети от живота. Представете си, че Ви предстои да възпитавате деца. Вие наблюдавате техните заложби и откривате, че всяко едно от тях има един индивидуален елемент. Само възпитателите могат да имат следната опитност. Те ще могат да констатират, че ако детето изгуби отрано един от родителите, така щото остава или само с баща или само с майка, известни склонности, които то не е проявявало по-рано, започват сега да се проявяват в него. Възпитателят не може да си обясни това, но той е длъжен да държи сметка за него. В този момент той ще направи добре да си спомни за Антропософията и да направи следното разсъждение: "човек може да счита за чиста лудост всичко, което съдържат антропософските книги... Но аз ще се въздържа да сторя това предварително, а ще се опитам по-скоро да поставя на изпит техните учения".

В такъв случай той не ще закъснее да си каже: "Аз различавам у това дете някои способности, които открих в него и по-рано, и други способности, които ми изглеждат нови и влияят на първите". Да предположим, че бащата на детето е прекрачил прага на смъртта;може да се случи, щото една или друга от неговите способности да се проявяват сега у детето с известна острота. Да знае човек да познае този факт и да го разгледа в тази светлина, това значи той да приложи практически в живота познанията на Антропософията. Тогава животът приема един смисъл, който по-рано не познавахме. Ние разбираме, че съществото, което е преминало прага на смъртта, остава свързано чрез своите вътрешни сили с тези, с които го е свързал животът му.

Ако знаехме да наблюдаваме по-точно, ние бихме си дали по-често сметка за големите промени, които стават у децата след смъртта на техните родители. Днес тези неща се пренебрегват, но ще дойде ден, когато хората ще ги констатират.

Да се върнем сега към Рафаел. Джованни Санти умира, когато синът му е на 11 годишна възраст. През време на своя живот той не е могъл, наистина, да достигне в живописта една висока степен на съвършенство, но след смъртта той запазва своята силна творческа фантазия и пропива с нея душата на Рафаел. Ние не понижаваме ни най-малко Рафаел като казваме, че неговият баща продължава да живее в него и оживотворява неговата душа. С това личността на Рафаел не ни се явява по-малко велика, нито по-малко завършена.

Когато държим сметка за двата фактора, които се намесват в личността на този художник, от една страна възкресяването в неговата душа на силите, които са одушевявали Йоан Кръстител, от друга страна действието в него на енергиите, които са били така да се каже спящи в неговия баща, ние можем да си обясним появата на един такъв човек. Без съмнение, в наши дни тези извънредни неща не биха могли да бъдат казани публично, но вероятно е, че това ще може да бъде сторено след около 50 години, защото развитието напредва бързо и идеите, които днес царуват, отиват бързо към упадък.

Когато започнем да задълбочаваме този ред въпроси, ние разбираме, че дълг на Антропософията е тя да обгръща цялостния живот под един нов ъгъл. Аз вече загатнах за непознатите още принципи, които скоро ще проникнат в лечението на болестите. Също така в някои факти на живота, които привидно изглеждат като чудеса, хората ще видят, че това са резултати от действия,произхождащи от духовния свят и от същества, които вече са преминали прага на смъртта.

Говорейки за проблемите на живота, позволете ми да засегна още два въпроса, разбирането на които ще ни изясни особено много смисъла на живота.

Първият се отнася за съдбата,отредена на творбите на Рафаел.

Репродукциите, които имаме, не ни показват, разбира се, самите тези творби в тяхната действителност. Всъщност, когато съзерцаваме Мадоната, която се намира в Дрезденската галерия, или картините, които се намират в Рим, ние нямаме пред очите си истинското творение на Рафаел, защото тези картини са се повредили до такава степен, щото те вече не са това, което са били първоначално. Помислете само за Тайната вечеря на Леонардо да Винчи и вие вече не ще си правите илюзии относно съдбата, отредена на всяко творениена изкуството. Вие ще стигнете до печалното убеждение, че всички творби на великите хора са осъдени на изчезване. Тогава, ще се запитате вие, какъв смисъл трябва да припишем на тяхното създаване и изчезване? Защото всъщност нищо от това, което е създала една личност, не остава за дълго време.

Вторият въпрос, върху който искам да привлека вашето внимание, е следният: ако днес Антропософията може и трябва да ни служи като инструмент за разбирането на Хистиянството /аз вече ви показах, какво разбираме под Християнство/ и за да видим в него един импулс, чиито действия ще се проявят в бъдеще, нямаме ли ние нужда да усвоим някои основни понятия, които ще ни позволят да разберем начина, по който действува този импулс? Без съмнение, ние имаме такава нужда. Забележителен факт е, че ние сме принудени да констатираме днес необходимостта от една еволюция на Християнството,а за това е нужна Антропософията.

Но съществува една личност, която е изказала истините на Духовната Нука под формата на кратки сентенции /мъдри изречения/. Ако прочетем нейните съчинения, ще бъдем изненадани от това, че в тях ще намерим множество важни данни от окултизма. Искам да говоря за вдъхновения поет Новалис. В своите съчинения той е описал бъдещето на Християнството, основавайки се на окултните истини, които самото Християнство съдържа в себе си. А какво ни учи Антропософията? Тя ни казва, че тук имаме работа със същата индивидуалност, която се е проявила в Рафаел, Йоан Кръстител и Илия. Ние намираме у Новалис това предвиждане на бъдещето на Християнството, което предвиждане е характерна черта и на гореизброените личности. Ето един окултен факт, до който не би могло да доведе никакво логическо разсъждение.

Да съединим различните образи, които последователно призовахме. Първо това е трагичният факт, че всички творения, създадени от велики личности са осъдени на изчезване. Чрез своето творчество Рафаел прави щото неговото междуконфесионално Християнство да проникне в душите. Обаче едно предчувствие ни казва, че неговото творение е осъдено на смърт, че неговите картини ще се превърнат на прах. Но явява се Новалис и подема неговата мисия, той се залавя за работа и продължава започнатото дело.

И ето, че по този начин увереността, че неговото творение ще изчезне, не ни изглежда вече така трагична. Също както личността се разрушава в своите обвивки, така се разрушават и нейните произведения, но ядката на съществото продължава започнатото дело. Ето ни отново стигнали до индивидуалността. Така свързвайки се енергично със западното схващане за личността, значението на индивидуалността ни се яви осветено. Следователно, нека признаем, колко беше важно щото Изтокът да съсредоточи своето внимание върху индивидуалния фактор, върху Бодисатвите например, а Западът да се стреми да изтъкне личния фактор, за да стигне само след това до признанието на индивидуалността.

Предполагам, че мнозина измежду вас ще си кажат: какво друго можем да направим ние освен да вярваме, когато ни се изнася един факт подобен на този, отнасящ се за личността на Илия, Йоан Кръстител, Рафаел, Новалис? Това е възражение на много хора. Но не по-малко вярно е и това, че те не могат друго освен да вярват и на науката, когато тя твърди, например, че спектралният анализ определя на даден метал или на мъглявината на Орион определен спектър. Някои хора са могли да наблюдават това, но другите, болшинството, не могат друго освен да вярват.

Въпреки това същественото, що се отнася за Антропософията, съвсем не се състои в това. Важното е човек да си даде сметка, че ако днес Антропософията се намира едва в началото на своето развитие, тя постепенно ще доведе душите до там да открият чрез самите себе си факти от рода на тези, които изнесохме по-горе От тази гледна точка, Антропософията ще постигне бързо това да накара развитието на човечеството да прогресира.

Днес ви дадох само няколко кратки бележки на окултизма върху живота. Запомнете просто трите главни точки, които разгледахме: ние видяхме, че ако познаем връзките на живота с Духа на Земята, можем да създадем един нов подем в лечебното изкуство и едно ново направление в него. На второ място ние констатирахме, че би било погрешно да се мисли, че в Рафаел е действала само неговата собствена личност и че трябва да различаваме в него силите изходящи от неговия баща; само така той може да бъде разбран. Тогава ще бъде ясно, че ние не можем да възпитаваме нашите деца без да имаме съзнанието за силите, които действуват в тях.

В наши дни се допуска въобще, че ние сме заобиколени от множество сили, които непрестанно влияят на нашето същество; въздухът, температурата, околната среда и другите кармически условия, всред които живеем и които, въпреки това, не спъват нашата свобода. Това са фактори, за които се държи сметка още отсега. Но Антропософията ще научи хората, че те непрестанно са заобиколени от духовни сили, че те трябва да ги изучават и държат сметка за тях в множество случаи, особено по въпросите за здравето и болестта, възпитанието и съществуванието.

Ще ви дам един пример: ето един човек, комуто смъртта е отнела един приятел. Той забелязва, че някои вълнения или някои идеи, които принадлежаха на този приятел, се проявяват сега у него. Ние говорихме по-горе за действието, което мъртвите могат да имат върху децата. Но това влияние може да се упражнява на всички възрасти, без да бъде необходимо ние да имаме съзнание за начина, по който действуват върху нас силите изхождащи из свръхсетивния свят. Нашето душевно състояние, нашият начин на действие и даже понякога нашето здравно състояние се изменят. Но полето, на което се упражняват отношенията между човешкото същество, живеещо на физическия свят, и между духовния свят, е много по-обширно отколкото можем да посочим тук.

Искам да ви дам един прост пример, какво могат да бъдат тези отношения. Аз не съм измислил този пример, той е бил често наблюдаван. Някой забелязва в даден момент на своя живот, че в него се пораждат симпатии и антипатии, които дотогава не е познавал. Той вижда също, че някои неща, които по-рано са му били много трудни, сега му се удават много лесно. Нито той, нито заобикалящите го могат да си обяснят това явление и никое събитие на неговия живот не може да го изясни. Без съмнение, човек трябва да има разположението да наблюдава този род неща. Тогава той се изненадва като вижда, че въпросното лице проявява внезапно някои познания, някои способности, които до тогава са липсвали напълно у него. Ако по повод учението на окултизма той продължи по-нататък своите проучвания и попита това лице, възможно е това последното да заяви следното: "С мене се случва нещо странно: от известно време винаги сънувам едно лице, което никога не съм срещал. Аз никога не съм се занимавал с него и въпреки това то постоянно се явява в моите сънища". Когато се проучат нещата, открива се, че лицето, с което първото действително никога не е имало причина да се занимава, е починало и само след смъртта му то се е приближило до първото от духовния свят. Когато е било достатъчно близо до него, то му се явява като един сънен образ; но тук имаме нещо повече от сън. А живото лице се чувствува подтикнато от някои подбуди, които по-рано не е познавало и които изхождат от починалия. Следователно, не трябва само да се задоволим да кажем: тук имаме само един сън! Напротив, трябва да търсим да разберем смисъла на този сън. Защото може да се случи, щото това да бъде само привидно сън, а всъщност е по-близо до действителността отколкото външното съзнание. В края на краищата какво значение има, че Едисон е направил едно откритие на сън или в будно състояние? Важното е, че това откритие е действително и полезно! Също така това, което е важно, не е никак да знаем дали една опитност е станала в дадено състояние на съзнанието, на сън или в будно състояние, а да установим дали тя е действителна или не.

Да групираме нашите заключения: когато се основаваме на духовни познания, отношенията на живота ни се явяват в съвършено нова светлина. Въпреки "здравия разум" на материалистите, от тази гледна точка те са твърде странни сега! Ето едно доказателство измежду хиляди други. Днес във влака, който ме возеше насам, четях брошурата на един физиолог, в която е писано приблизително следното: "Не може да се говори за едно волево внимание на душата, за нейното волево насочване към определен предмет; защото цялата дейност зависи от функционирането на определени мозъчни клетки. Не може да се говори за едно усилие на душата, можем само да търсим дали определени отношения са били или не установени в мозъка". Следва после цялата теория за мозъчните клетки и нейното приложение.

Но какво става във всичко това с логиката? Когато човек е свикнал с точното наблюдаване на фактите и разгледа разрешенията, които тези големи деца предлагат на проблемите за смисъла на живота, той не може да не направи следното сравнение. Да предположим едно лице, което идва при нас и твърди, че никога една човешка воля не се е намесила в разпределението на влаковете в Европа и че би било нелепо някой да претендира това. Достатъчно е, би казало това лице, да вземем предвид съставните части и функционирането на всички локомотиви, за да разберем тяхното движение и да установим всички посоки, които те са способни да вземат. Но тъй като по всички пътища има кръстовища, всички локомотиви могат накрая да поемат по всички пътища! Ако нещата ставаха наистина така, би се получило невъобразима бърканица на всички влакове по железните пътища на Европа.

Също така не може да се обясни животът на мислите, който има своето седалище в клетките на мозъка, чрез самия състав на тези клетки.

От само себе си се разбира, че ако хора на науката, от рода на този, за който ви говоря, биха присъствували на една сказка върху окултизма или Антропософията, всичко, което те биха чули, би им се сторило нелепо и налудничаво. Не приличат ли те на онези, които биха били твърдо уверени, че никога една човешка воля не се е намесила в управлението на европейските влакове и че всичко зависи от горивото и сглобяването на машините?

Такова е днес положението на човека пред проблема за смисъла на живота. От една страна той му се явява много тъмен. Но от друга страна му се налагат фактите на Окултизма. Нека съединим всички данни, които бяха изложени днес и върху тази основа да си зададем въпроса: "Какъв е смисълът на живота, на съществуването, и специално на живота и съществуването на човека?".

Източник