Животът е една една безкрайна люлка. Ту сме горе, ту сме долу, а най-често в движение между двете точки. И когато за пореден път стигнем "долу" трябва да имаме силата да се преборим с мисълта, че ще останем там завинаги. Защото това е най-нормалната човешка реакция. Мрачните мисли се настаняват в съзнанието ни сякаш много по-лесно от светлите, радостни и усмихнати усещания.
Учат ни, че щом изпаднем в подобно състояние, трябва максимално бързо да се опитаме да го заменим с друго - позитивно, добро усещане. А може би не е толкова лошо да се наплачем, да изпуснем малко парата, за да не гръмне системата. Не знам къде е истината. Лесно е да го напишеш, да даваш умни съвети, но никой досега не е успял да влезе в мислите и чувствата на друг. Е тогава, как да даваш правила за справяне с една или друга ситуация, когато всеки има собствена пътечка в живота. Не, не ме разбирайте погрешно! Не съм против правилата. Цялата Вселена се подчинява на едни правила и закони и аз, като частица от нея дори и не мога да си помисля, да ги променям или отричам. Но търся истината, най-добрата пътечка за себе си, за моята душа, моят дух, онова, което ме прави различна от всички останали и едновременно с това еднаква с тях, доколкото всички сме пламъчета от огромния Божествен огън, наречен Живот.
В духа на днешното Утвърждение, и аз вътрешно отказвам да се чувствам безпомощна, въпреки че, точно това е чувството, което ме е завладяло последните два дни. Там е работата, че не мога да се боря с него, нито пък да го заместя с усмивки. Ще се оставя да си го изживея докрай и после, когато съм изцедила и последната капка от чашата с огорчение, ще се опитам да си я напълня с нещо по-вкусно.
Прости ми Господи!
Няма коментари:
Публикуване на коментар