Петър Дънов

Има тъй наречените Божествени минути. Често аз ви говоря за думата сега, като ви казвам никога да не слагате в ума си момента утре. Между сега и утре има един промеждутък, има тъмнина; Земята се е завъртяла веднъж и в тази тъмнина ти ще заспиш – връзката между твоето сегашно и утрешно съзнание ще се измени. Ти като започнеш някоя работа, кажи сега. Вечерта, като си лягаш, няма да кажеш утре, ще кажеш пак сега. Станеш – пак кажи сега; ден, два, година – то е все сега. Сложиш ли в мисълта си думата утре – веднага в съзнанието ти ще се зароди една междина. Ти ще загубиш съзнание и трябва да си спомниш това нещо пак наново. Някои казват: „Утре ще направя тази работа.“ Утре – това е човешко, сега е Божествено. Ние трябва да започнем с човешкото и да свършим с Божественото в живота. И тъй – животът трябва да се разбира от тази дълбока философска страна. В живота трябва да има философия. Например често вие плачете и всеки ви вижда. Когато плачете, влезте в стаята си; наплачете се и като излезете, никой да не знае, че сте плакали. Щом плачете пред хората, те ви плащат вече. Пък ако вие имате тъга, нека остане тази тъга за вас – да не я плащат хората. Изражение на тъгата може да има отвън, но сълзите да останат вътре в тебе. Плачеш ли отвън, тия сълзи ще направят тиня, кал – а колко е по-добре те да влязат в почвата! Вие забелязвате ли какви стават тия деца, които много плачат? Идете в училището и вижте дали някой ученик, който е започнал с плач, е станал велик човек в живота! Не. Следователно скръб трябва да има във вашия живот. И аз бих желал скръбта ви да бъде тъй дълбока, че който влезе вътре във вас и погледне скръбта ви, да му настръхнат косите. Като съзре тази ваша скръб, да не се отчайва, но да каже: „В този човек има воля.“ Какво геройство е, когато видиш един човек, срещу когото всички се опълчват, който носи големи несгоди, неприятности, беднотия, недоразумения – и всички тия страдания понася мълчаливо, с Радост в живота си! Каква велика гледка представлява такъв човек! Това е живот! А когато всички ви видят, че плачете – те ви водят за ръка. Този ви утеши, онзи ви утеши. Е, кой няма да ходи така? И децата могат тъй да ходят.........

Богат господар, с прецизен характер, има десет души слуги. Един ден посажда орех в градината си, обаче там, където не би трябвало да го посади. Израства орехът. Господарят пита: „Кой го посади тук?“ Вика първия слуга. Пита го, хока го, кара му се – не е той. Тъй изрежда всичките десет слуги – никой от тях не го е посадил. „Че кой го е посадил, вие всички сте се сговорили да ме лъжете. Не знаете ли, че тук има друг план! Кой ви позволи да посаждате тук орех?“ Хока ги, бие ги – всички мълчат, никой не го е посадил. Господарят развълнуван върви и си мисли как тъй е израснал този орех! Тъй както седи при ореха, изведнъж си спомня, че този орех го е посадил сам той. А сега белята! Божественият закон какво изисква от господаря? Той може да заглади работата, като каже на слугите си тъй: „Аз ще ви простя, но още веднъж да не ме лъжете.“ Това е по човешки, обаче Божественият закон казва другояче – ще събереш слугите си и ще им кажеш, че този орех ти си го посадил. Господарят трябва да се изповяда пред тях и да им целуне ръка. Божественият закон така урежда нещата. Като направиш един грях пред брата си, ще се извиниш пред него, ще му кажеш: „Братко, аз съм забравил – аз посадих този орех.“ Като направи господарят тъй, той веднага ще се реабилитира пред очите на слугите си. Но ако не си признае погрешката, те ще кажат: „И той е като всички.“ Иначе те ще знаят, че техният господар е справедлив и честен. И кой ли няма такива орехи, посадени в градината си? Всеки един от вас има посят по един такъв орех. И там е спорният въпрос: кой го е посадил. Не е лошо, че ти си го посадил, но кажи: „Аз го посадих“ – и въпросът е уреден. Нали всички искате да бъдете господари?

Сега аз бих желал да си признаете пред слугите, че вие сте посадили този орех – и въпросът между господари и слуги веднага ще се разреши. След като господарят направи своето извинение, ще трябва да повика всичките слуги, да им даде едно угощение, да си хапнат приятелски всички заедно и да кажат: „Хайде, да живее орехът!“ Този орех стана причина господарят и слугите да се разберат. Така и всичките противоречия вътре в живота стават причина да се опознаем и да се разберем повече и да кажем: „Да, животът, тъй, както се проявява, е добре уреден.“

                                                                                                                                          Беинса Дуно

                                                                                                                                                                                                                                                                                                    из  "Абсолютното малко и абсолютното велико"

                                                                                                                                        ООК 12.07.1923 год.  

Цялата беседа ТУК