ВЛАДИМИР ДИМИТРОВ - МАЙСТОРА

По стъпките на Учителя: Владимир Димитров – Майстора

„За много добрите хора е трудно да говориш… стоиш смълчан и сам не си вярваш… те са като светлина, която невидимо прониква в душата ти и гони всеки мрак, прави те по-добър само от допира си… той целият е такъв, целият е такъв, сякаш не от този свят…“  
Владимир Алексов – „С Майстора в рая“

След очерка за странстващия посланик на добра воля – Борис Георгиев, би било несправедливо, ако към неговата мисия не се допълнят и делата на други две светли личности от онази епоха. Те са в много тесни сърдечни отношения (близки  приятели) с художника, при това дълбоко съпричастни към общите усилия на Бялото братство (по онова време) за духовно повдигане на народа ни, а няма да бъде нескромно дори да се каже – и на цялото човечеството. Никъде не е документирано Владимир Димитров – Майстора и великият бас Борис Христов да са поддържали връзка с Беинса Дуно, подобно на приятеля им Борис Георгиев, дори е съвсем малко вероятно. Въпреки това техният живот е олицетворение на живото служене – мисия на всички истински ученици на Бялото братство.

Учителя често казва: „Не мислете, че някой от Бялото братство ще дойде при вас, за да ви се препоръча, но по особени белези вие винаги ще сте в състояние да го разпознаете.“ Това е така, защото величавите, самоотвержени усилия на хилядите тихи труженици на Духа по правило остават незабелязани за широката публика. За да вършат работата на „нивата“ си, те никога не дирят помощ извън себе си и упованието във Висшата сила. Подобно на митичния Атлас, те крепят върху плещите си неимоверна тежест, поради вроденото им чувство за дълг и отговорност към всички и всичко. Така човечеството за пореден път неусетно бива повдигнато с още едно стъпало по пътя му нагоре, а едва на малцина е съдено да съзрат какъв безкраен низ от подвизи и лични жертви е струвала всяка една малка стъпка от безкрайната човешка еволюция, „защото мнозина са звани, а малцина – избрани“. (Мат. 22: 1-14)

Ще започнем разказа с дълбоко обичания от всички свои съвременници жив светец Владимир Димитров – Майстора. Ликът на този човек би красил всяка една икона, макар че струящата от скромността и целомъдрието му светлина далеч надвишава измамливите блясъци дори на най-изкусните златни обкови или варачни нимби, дело на човешки ръце и човешко художество. Мистикът и душевидец Николай Райнов понякога се шегувал приятелски, без да скрива своите пиетет и удивление в следните свои думи:

– Майсторе, ти ще умреш от морал!

– А по-добре ли е да умра от неморалност? – в тих отговор свенливо свеждал очи художникът.

За този необикновен човек не би могло да се разказва по обичайния начин. Ще се опитаме да избягаме от така характерните за агиографската книжнина риторични, стилистични фигури, иначе задължителна орнаментика при всяка „канонична“ възхвала на „мъртви“ светци. Този човек е органичен и жив, а не измислен „светец“, защото успява да бъде чист и свят в буквалния, а и във всякакъв смисъл на думата, при това съвсем по човешки – без да навлича отгоре си дрипелите на догматична или църковно-схоластична реторика, или да заема принудена театрална поза на праведник.

Майстора е живял като строг инок, без да се откъсва съвсем от света и без да е давал монашески обет за нестяжение (доброволна бедност, отказ от всякакво притежание). Каквото имаше – носеше го на гърба си: само един костюм. Така и не успява да задели пари, за да си купи други дрехи – винаги намира някой по-нуждаещ се, за да му ги даде! Красноречив пример за святостта на Владимир Димитров е навикът му винаги да окаменява, докато комарите кацат по лицето му, за да пият от кръвта му. Простодушните селяни от Шишковци го питали: „Защо Майсторе не плеснеш шамар на гадината?“. А той кротко отвръщал: „Нека се нахрани спокойно, та нали и комарчето душица носи.“

Заклет вегетарианец и въздържател, подобно на Петър Димков – Лечителя, големият художник изпитва силно влияние при формиране на своите нравствено-етични възгледи от философските идеи на граф Лев Николаевич Толстой. Така присъщия за великия руски писател и мислител хуманизъм, формира много велики личности по цял свят от онова време, но Владимир Димитров – Майстора най-плътно се приближава до бленувания от Толстой идеал за бъдещия човек. (Бел. Стопанина: Именно Толстой е връзката на Майстора с учението на Бялото братство.)

Един ненатрапващ се паралел между Учението на Беинса Дуно и обичая на Майстора да посреща изгрева намираме в книгата „С Майстора в рая“ на Владимир Алексов:

„Често е рисувал рано – още преди изгрев слънце, и когато момичетата-модели на картините веднъж го запитали защо толкова рано излизат да ги рисува, той шеговито им отговорил: „Като минават работниците, ние да сме излезли преди тях, та да ни викат „добро утро“. И слънцето, като изгрява, на мен такива лъчи ми трябват. Лъчите разни бои пущат – сини, червени, всякакви. Аз такива бои използвам.“

Без да спекулираме с темата, все пак могат да се видят ясни паралели между цветовете от „Завета на цветните лъчи на светлината“, дадени от Учителя, и най-често ползваните цветове от Майстора. Общото между тях е, че те идват от едно и също място – от „палитрата“ на Слънцето! Цветовете в картините на Владимир Димитров са по правило високочестотни (от силно искрящи жълто-оранжеви до едва доловими нежни нюанси на синьо-виолетовото, наредени един до друг най-често по законите на цветния спектър, т.е. дъгата). Учителя казва: „Най-хубавите и естествени краски са в дъгата, затова я наблюдавайте“ и „Като съчетаем прочетените стихове с известни лъчи на Слънцето, тогава се добива полза. И вярно е, че щом се съединим с цветните лъчи, започваме да творим“.

Във вестник „Литературен глас“ от 1930 г. журналистът Хр. Бръзицов описва един любопитен момент от срещата на Майстора с духа на Западната култура, която той явно не успява да приеме и да примири с добродетелите, в които е възпитаван на родна земя:

„Познавах го отпреди. Срещнахме се на улицата. Владимир Димитров – Майстора беше със същия библейски образ: с дълга брада, благ глас, тих, скромен, аскет. Запътихме се за дома му и той заговори с голяма любов за родното си село, което първо му „дало цветовете“ за палитрата – с буйната си растителност, свежите си утрини и омайни залези.“

Майстора споделя относно пътуването си из Европа, прочутите национални галерии и престоя си в Ню Йорк:

„Толкова бях зает с рисуване, че когато ме попитат какво съм видял от Америка, просто не мога да отговоря – аз живеех само за и със картините си. И може би по-добре, че не се взирах повече в тамошния живот, защото колкото можах да съзра, не ми допадна. Чужди сме ние на оня дух…“

Онзи арогантен, неприлично разголен свят с измамно външно благополучие се оказва дълбоко чужд за преливащия от нежни краски духовен мир на художника. За човек, свикнал да носи на гърба си само една риза, изобилието от вещи и улична врява не би могло да отклони очите му, взрени в Светлика на небесата.

Веднъж, докато се прибирал от Кюстендил в Шишковци, художникът спрял пред гарата един изключително окаян и дрипав носач на багаж. Разговорил се с него и научил, че човекът храни много гърла вкъщи, но наскоро го е сполетяло голямо нещастие – имал кон и каруца, с които издържал семейството си, но конят умрял, а каруцата продал за единия хляб. Сега едва свързвал двата края от немотия. Майстора пребъркал веднага джобовете си и му дал всичките си налични пари, като се извинил, че няма повече. Горещо се надявал, че парите ще са достатъчни, за да си може сиромахът да си купи ново конче и каруца.

Тъкмо седнал в трена, Майстора сякаш се сетил нещо и повикал с ръка онемелия от почуда и щастие човечец. На онзи сигурно му се свило сърцето от страх – можело да се окаже, че художникът се е разколебал и ще поиска да му върнат обратно парите. Но Майстора събул обувките от краката си и му ги подал с думите:

– Заповядай, вземи и ги носи със здраве!
– Но как така? Ти бос ли ще ходиш? – попитал го съвсем слисаният носач на багаж, защото времето било доста студено, насред зима.
Майстора се усмихнал и отвърнал:
– Във влака е топло, а от гарата до нас е съвсем малко път.

В друг подобен случай негов състоятелен познат го подкача: колко ли са ценни космите му, че лятно време, дори и в най-голямата жега, художникът ходи с дълга коса и брада. А Майстора е имал лична причина да се носи с дълга брада. Дълбоко състрадателен още като младеж, дарил любовта си на една девойка, безнадеждно болна от туберкулоза. Малко преди тя да си замине от този свят, той дори й предложил да се ожени за нея. И в действителност го прави – има небесен брак с нея. След отпътуването на любимата му душа Майстора си пуска дълга брада и коса в знак на траур и отдръпване от живота и плътта.

Полу на шега, полу на сериозно, Майстора определил една прилична сума, срещу която щял да се обръсне. Нашият герой скоро се върнал от града в селото си гладко избръснат. С получената сума от състоятелния познат Майстора веднага изплатил вересиите на своите бедни съселяни пред бакалина, а с остатъка оказал помощ на най-нуждаещите се. Също така накупил лакомства, които раздал за радост на най-обичните му същества – децата!

Неведнъж се случвало да задрасква чужди дългове в тетрадките с борчове на магазинера, като оставал съвсем без пукната пара. Шишковчани искрено го обичали и всеки се надпреварвал да го кани като най-скъп гост – било на сватби, било на кръщенета, или просто да им попее и да им посвири на тамбурата около софрата. Селяните знаели, че Майстора е вегетарианец, и приготвяли специално за него от любимите му бобец и чушки, които той едва докосвал. В книгата „С Майстора в рая“ авторът цитира Евга Стоянова, която била модел на художника:

„Майстора много обичаше постен боб, защото месо никога не ядеше.“

Веднъж децата го запитали защо не яде месо. Той, като се обърнал към бащата на едно от тях, казал:

„Ето, Кольо, ти сега ще запрегнеш кравите и ще отидеш да работиш с тях, ще докараш отавата. Друг път ще ходиш да ореш, да си прекараш ябълките, гроздето или пък да свършиш някаква друга работа. Те са ти първи помощници. Даже вечер, когато заедно сте грохнали от работа, ти ще ги запрегнеш в колата, ще се качиш в нея и те ще те докарат до дома. През това време ти си почиваш, а те продължават да работят. Дават ти мляко, от което получаваш масло, извара и сирене – помагат ти в изхранването на семейството. За всичко това, за благодарност, ти ги заколиш и изядеш. Не ти ли е съвестно? Аз не мога така, на мен ми е съвестно. Не е честно спрямо животните. Защо да не ползваме от тях само млякото, маслото, сиренето, яйцата? Защо да не се храним само с това, което ни дава земята – плодове и зеленчуци?“

В друг разговор, описан пак в същата книга, четем следните простички, велики думи на човеколюбеца:

„Защо, Стоянчо, мислиш, че трябва да помагаме само на хората, които познаваме? Какво значение има това, дали ще помогнеш на познат, или на непознат човек, щом като той има нужда от помощ? А и честно ли е това – ти да имаш много, а друг да няма най-необходимото? Нали всеки трябва да се храни и облича. Не е хуманно едни да живеят охолно, да разпиляват, а други да мизерстват. Виждал съм, особено в другите страни, много богати хора, които в центровете на големите градове живеят в най-голям лукс, а в покрайнините хората търсят нещо за ядене дори в кофите за боклук! Трябва да има справедливост. Не трябва да има гладуващи хора.“

Иван Мърквичка: 
Портрет на Владимир Димитров-Майстора, 1910 г.

В няколкото реда, предвидени за тази статия, не могат да се обхванат цялата святост и красност на този необикновен с добротата си човек, когото нашата татковина е имала честта да откърми и приюти. Майстора е провиждал през булото на времената… Майстора е бил много стар дух, който идва отдалеко. Той е един от малцината наши интелигенти, които първи съгледаха в нашия опърпан, отруден и невзрачен наглед български народец Тайната, която е заключена в генома му. И като същински олимпийски факлоносец, Майстора пое от неведомите си предходници и предаде на нас онзи нетленен огън през вековете, за който друг един голям българин – Поета, в миг на дълбоко проникновение беше възкликнал: „Не се гаси туй, що не гасне!“

И ако слънцето изчезне
от тия небеса приветни,
то някой в ада ще да влезне,
главня да вземе, да ни светне!

Съзерцавайки картините на Майстора, ние реално можем да се повдигнем духовно с няколко стъпала нагоре, защото именно той е творецът, който най-вярно и точно изписа земните икони сред духовните обиталища на народа ни. В неговите картини ние (българите) сме освободени от всички свои (понякога така присъщи ни) недостатъци, изобразени сме възвишени и одухотворени, сиреч такива, каквито бихме могли и сме длъжни да бъдем. Всъщност тези картини са вълшебното огледало, в което народът ни трябва да види очистен лика си, да го запомни добре и искрено да положи всички усилия на физически план, за да го придобие и заслужи морално! Да, като народ, ние сме с безкрайно красива, богата душевност и наш синовен дълг е час по-скоро да умием очите си с жива вода, за да прогледнем и да засияят душите ни в светлина, за пример и утешение на останалото човечество.

Майсторе, дълбок поклон пред твоята пречиста, по детски непорочна ангелска душа! Благодарим ти за светлия личен пример и картините, които ни остави като най-нетленното от всички наследства! Ще те помним с доброто, което направи за своя изстрадал народ.

Амин!

* * *

Източник