Веднага разбрах, че влиянието на вечерта беше влязло в мен. Нейните сенки бяха заличили усещането за “аз”. Докато “азът” беше необуздан през блестящия ден, всичко, което усетих сега, “аз” беше на заден план, можех да видя света в истинския му вид, в който няма и капка баналност. Той беше изпълнен с красота и радост.
Тогава получих дълбоко прозрение, което продължи през целия ми живот.
Това състояние се повтори още веднъж. Дръвчетата в двора на училището на края на Съдър стрийт се виждаха от къщата ни. Една сутрин стоях на верандата и гледах в тази посока. Слънцето тъкмо изгряваше над разлистените дървета. Докато продължавах да се взирам съсредоточено, изведнъж сякаш падна покривало от очите ми. Открих света, окъпан във великолепно сияние, погълнат отвсякъде от вълни на красота и радост. В един момент това сияние прониза гънките от тъга и безнадеждност, които бях събрал в сърцето си и го потопи във всеобхватна светлина.
Още същия ден избликна поемата “Пробуждането на водопада” и се изсипа като истински водопад. Докато пишех поемата, нито за миг не спусна завеса над радостния вид на Вселената. Хората и предметите, макар познати, не ми се струваха банални или неприятни. Това, което се преживях на следващия и на по-следващия ден, ми се стори особено изненадващо.
При мен често идваше един човек, който имаше навика да задава всякакви глупави въпроси. Един ден ме беше попитал: “Господине, виждали ли сте Бог със собствените си очи?”. И след като признах, че не съм, той твърдеше с голяма увереност, че го е виждал. Попитах го:“Какво видя?”. Отговори ми: “Кипеше и трептеше пред очите ми!”. Можете добре да си представите, че не е приятно да бъдеш въвлечен в неясни дискусии с подобна личност. Още повече, по това време бях изцяло погълнат от писанията си. Но тъй като той беше безобиден човек, не исках да засегна неговата чувствителност и така го търпях, колкото можех.
Когато дойде в онзи знаменит следобед, аз наистина се радвах да го видя и го посрещнах сърдечно. Мантията, която го покриваше и ви го показваше като чудат и глуповат, изглежда се беше изхлузила и аз толкова се радвах да го видя. Поздравът, който отправих към него, беше поздрав към истинския човек, който по никакъв начин не смятах за по-низш от мен. Нещо повече, почувствах, че съм близко свързан с него. След като не открих и следа от отегчение в себе си, нямах дори чувството, че пропилявам времето си, докато разговарях с него. Напротив, бях изпълнен с огромна радост. Освободих се от някаква тъкан от илюзия, която ми създаваше чувството, че той е непотребен или че аз изпитвам нежелани тревоги и притеснения.От балкона наблюдавах минувачите и открих, че походката, фигурата и обликът на всеки, който и да беше той, ми изглеждаха толкова невероятно прекрасни. С всеки един от тях прииждаха вълни от морето на Вселената.
В детството си бях гледал само с очите си, сега започнах да виждам с цялото си съзнание. Преди това, когато наблюдавах двойка усмихнати младежи безгрижно да вървят по пътя, не виждах, че това е един малък момент, през който можех да виждам неизмеримите дълбочини на вечния извор на радост, който разпръскваше безбройни пръски от смях. Никога преди не бях обръщал внимание на играта на крайниците и чертите на лицето, които винаги съпровождат дори и най-малкото човешко действие. Бях очарован от разнообразието от жестове, които възприемах не като отделени от себе си, а като част от удивително красив по-велик танц, който продължаваше в този определен момент чрез всеки човек, чрез неговия дом, чрез неговите разнообразни интереси и занимания.
Приятели се шегуваха, майка галеше детето си, крави бавно вървяха една до друга и едната ближеше другата. Неизмеримостта зад всичко това разтърси ума ми почти с оттенък на болка. Тогава написах:
“Не зная как изведнъж захвърленото ми сърце отвори вратите си
и остави тълпата да нахлуе в него. Хората се поздравяваха в душата ми.”
“Живот на собствения ми живот, аз ще се мъча
да опазя тялото си винаги неомърсено, като знам,
че живото ти докосване е върху всички мои членове.
Ще се старая винаги да не допускам никакви неистини до мислите си,
като знам, че ти си онази истина, която запали светлината
на разума в ума ми.
Ще се старая винаги да гоня всяко зло далече от сърцето си
и да запазя любовта си в цвят, тъй като знам, че твоят трон е скрит
в най-съкровената светиня на сърцето ми.
И винаги ще се стремя да те направя явствен в своите дела,
тъй като знам, че
твоето могъщество ми дава сили, за да действам.
(Гитанджали. 5.)
Няма коментари:
Публикуване на коментар