За Фройд и приказките

Както ще разберете от долните редове, НЕ СЪМ фенка на Фройд, и на последователите му, придаващи сексуален контекст на всяко изкуство. Да успееш да превърнеш личните си психически проблеми в световно значима философска теория си е постижение, което не може да му се отрече. Е, заслугата е и в изместените ценности на последователите му разбира се. Вероятно и във фройдизма и психоанализата може да се намери зрънце истина, но лично аз съм избрала да търся това зрънце на съвсем други места.

А сега малко смях, благодарение на моята приятелка и водач в антропософията Дорина Василева, която си е направила труда да намери и сподели с нас този материал.

Ако Фройд беше разказал Червената шапчица
Петър Донкин

„Личностното битие на Червената шапчица било географски ситуирано в близост до екосистема, богата на флора и фауна, насред която се намирала застроена площ на нейна баба по права съребрена майчина линия.

Поради силно развито чувство на сантиментална привързаност към баба й, генерирано през ранните години от екзистенциалното оформяне на личността на Червената шапчица, същата предприела решителна крачка към преодоляване на фундаменталния си страх от Непознатото и дислоцирала тялото си в посока местообитанието на скъпата родственица.

По пътя си, минавайки през страхогенериращ горист ареал, Червената шапчица се срещнала с Вълка. Той бил биологичен субект, намиращ се в етап на психологическо развитие, в който първосигналните поведенчески характеристики били доминатни в социалните изяви на неговата личност.

Това обуславяло известен, както психологически, така и чисто физиологически риск, от реализирането на активно вербално общуване между двата диаметрално противоположни полово, видово и социално- класово субекта.

Но контактът – визуален и вербален – бил съдбовно и в крайна сметка- сценарно неизбежен, и се реализирал. Причинно-следствените резултати и отражения върху моментния психологически статус на субектите не закъснял.

Червената шапчица преминала през силно емоционално изживяване, протичащо в плавно преливащи се етапни състояния на агресия, регресия и ресигнация, с обща линия на подсъзнателна фрустрационна мотивация.

Това била типично женска линия на защитно-механизмено поведение, издаващо общото неустойчиво емоционално състояние на личността, намираща се в състояние на ранен психологически генезис.

Вълкът, от своя страна, развил типично мъжка сексуално контекстуална реакция, насочена изцяло към анатомичните компоненти на Червената шапчица и изразяваща се чрез повече метафорични, отколкото буквални закани, че ще я изяде.

Така приключил първият етап от развитието на отношенията между Червената шапчица и Вълка, който поставен на база за сравнение със следващия етап, може да се определи като идеалистичен, дори духовен.

Защото следващият етап от развитието на отношенията им е чисто физиологически, консумативен, изключващ всякаква изява на духа като психологическа субстанция. Това е етапът, в който Вълкът с прагматично рационален подход на хищник, стратегически се възползва от сантименталната обремененост на Червената шапчица спрямо баба й, за да подмени автентичността на реалността с виртуална такава. Виртуална реалност, която ловко спекулира с инфантилния сантиментализъм на Червената шапчица при срещата с Вълка, преоблечен като болната й баба.

Така Вълкът изяжда не просто буквално, а метафорично Червената шапчица, с което реализира превъзходството на своята, макар и жестока, но прагматично трезва житейска стратегия, използваща симулативното поведение като ефективно средство за оцеляване.

Накрая обаче се появява Ловецът, който намира Вълка в безпомощно състояние на емоционално опиянение от постигнатия консуматорски успех. Точно това води до краха на Вълка като екзистенциален архетип и до катарзисно пречистващото завръщане на Червената шапчица към живота…“

За цветята

Приказката по-долу стигна до мен, благодарение на един прекрасен човек и антропософ, Дорина и приятелите и от Фейландия - Валдорфска педагогика, които са направили превода.

Обещаното цвете

Автор: Andrea Hofer Proudfoot

Имало едно време едно обещание, направено на всички хора на света, и всеки един чакал то да се сбъдне. Било минало много време от тогава.
Никой не можел да си спомни кой бил направил обещанието, но малките деца говорели, че то е направено от Великият цар, който знаел всичко – нещата, които някога са се случили и всички неща, които някога ще се случат.

Обещанието било: „Едно чудесно цвете ще разцъфти в една градина, и то ще доведе до този, на когото е градината, всички добри неща в света.“

Всеки чакал цветето да разцъфти. Години и години били минали. Лято след лято, на всяко момченце и момиченце, което се раждало му се казвало обещанието на Великия цар, и сред най-първите неща, които то правило, било да търси цветето и да задава въпроси за него.
Но никой не можел да разкаже нищо повече, освен да повтори обещанието, че хората ще получат един красив подарък – някой ден на земята ще поникне красиво цвете, което ще видят само хората с любящи сърца и те ще бъдат благословени.
Всички хора обикаляли да търсят това цвете. Въпреки, че работили и понякога, мислели и за други неща, никога не забравили чудното обещание.
Много от тях обработвали почвата и правили красиви градини, за да поникне там чудното цвете . Някои търсили надлъж и на шир редки семена и луковици, които засаждали и поливали, но от тях израствали само такива растения, които всеки един бил виждал преди, и така те продължавали да чакали и да търсят.
Много други искали да намерят цветето, а някои дори се молили постоянно, но не намирали скъпоценното цвете.
Богатите хора създавали големи паркове, обработвали земята и подготвяли всякакви неща в готовност за цветето, ако случайно го открият.
Много градинари били наети да работят в градините и да чакат и пазят това чудно цвете, но то не пораствало, колкото и време да минавало.
И все пак никой не се съмнявал в обещанието, всеки един много искал да разполага с всички добри неща, които било обещано да донесе това цвете.
Сред всички тези хора имало една много сърдечна жена, която била направила много добри дела. Тя обичала да се грижи за малките деца, на които няма кой да помага. Една вечер, тя се прибрала от работата. Какво било това, което тя видяла в малката счупена саксия, която стояла на нейния прозорец?
Едно мъничко цвете, което тя никога не била виждала преди! Тя започнала да го полива и то растяло и растяло. Жената обикнала цветето.
Един ден, докато тя гледала мъничкото растение си спомнила за обещанието, и тихо прошепнала на себе си: „Възможно ли е това да е красивото цвете, което целият свят очаква? Мисля, че е то, защото то ме направи толкова щастлива.“
И наистина, това било цветето.
Тя знаела, че обещанието се е сбъднало, защото то я накара да се чувства благословена.
Всеки един, от близо и далеч, който отишъл, за да види цветето; молел за клончета или семена от растението за засаждане .
И макар, че добрата жена давала на всички от растението, то израствало все по-голямо и по-голямо, а тя се чувствала все по-щастлива и по-щастлива.

Докато един ден растението разцъфтяло голямо и красиво.

Богатите хора, които били направили големи паркове и градини за цветето не повярвали, че жената наистина е получила обещания дар. Те поклащали глави и се смеели на всичко това, и продължавали да търсят, сред други семена и растения.

Но хората, които повярвали, защото видели, колко благословена е жената, у която цветето разцъфтяло, помолили за семенца, които запазили и насадили навсякъде, докато целият свят се изпълнил с радост и мир.

За приказките и децата

Приказките – целебна храна за детската душа

Приказките притежават огромна и незаменима значимост за живота на едно дете. Те развиват и образоват, подкрепят и освобождават детските емоции. Приказките са уникален начин, по който децата могат да дадат име на дилемите, обитаващи техния вътрешен живот.

Принцът, шивачът, мелничарят, Снежанка – всички те са образи на различни елементи на нашата собствена природа. И тъкмо този резонанс ни кара да чувстваме тези образи толкова близки и мили. В тях е скрита мъдрост, която постига далеч по-голяма дълбочина от алегориите или от онова, което психоанализата би открила.

„В изкуството и фантазията на приказките е вложена изключително дълбока мъдрост, която притежава силата да събуди децата от съня на обикновеното ежедневие. В приказките са скрити и целебни сили. Най-важното въздействие, което приказките оказват, е че те стимулират усещането за човека като същество в процес на развитие, на борба, на метаморфози. А зад всички противоположни сили на великани и джуджета, магьосници и демони, стои добрият свят на истинската човешка природа.“ ~ Frederik Hiebel

Родителите често изразяват загриженост заради насилието, а понякога и кървавите инциденти, които могат да бъдат намерени в приказките на братя Грим. В днешни дни все по-често срещаме издания, в които тези моменти от приказките са премахнати или смекчени. Резултатът от това е един вид лишаване на нашите деца от сетивото им за живот *, граничи с ефекта на болкоуспокояващите и може да притъпи това сетиво. Във валдорфските градини и училища тези „печатно неиздадени“ приказки са най-важната част от програмата в ранна детска възраст и първи клас.

В истинските вълшебни приказки като тези, събрани от братя Грим, човешките същества преживяват изпитания и страдание и приемат делата като част от това да докажат на себе си, че заслужават наградата в края на пътя, независимо дали тази награда е ръката на принцеса или царство. Те се сблъскват със злото и го преодоляват.

Децата изживяват ненаситността (лакомията) на вълка и злия нрав на вещицата много по-различно от нас възрастните. Те преживяват тези черти на характера най-вече като архетипни житейски картини и не идентифицират все още себе си със страданието. Те вярват в щастливия край и в това, че доброто ще триумфира над злото.

„Вълшебните приказки формират основата на процеса на възпитание и преподаване в детската градина както и в първи и втори клас на валдорфските училища. Фолклорните приказки на отделните народи и тези от по-стари времена – като събраните от братя Грим, се считат за основа на обучението и развитието. От тях израстват останалите учебни предмети – рисуване, писане, математика (аритметика), Евритмия, преподавани в началните класове.“ ~ Валдорфските училища: детската градина и началните класове.

Такива истории (приказки) укрепват моралния живот на децата така, че в по-късна възраст, когато тези образи са живели в тях като семенца години наред, тази сила и получените насоки им помагат да се справят с предизвикателствата, които животът донася до тях.

Разбира се, представеното дотук е това, в което ние вярваме. „Дебатът относно приказките“ не е нищо ново и вие трябва да вземете своето собствено решение за избор на позиция по темата.

(Източник: по-горният цитат е от книгата „Отвъд дъгата – възпитаване на децата от рождението до 7-та им година“ на Барбара Петерсън и Памела Брадли. Тази книга е изпълнена с прекрасна информация за всички аспекти на родителството и горещо я препоръчваме)

Да живеят приказките!

„Всяка личност се нуждае от поле за разгръщане на своя вътрешен живот, на свояте воля, своите чувства, и най-сетне на своята мислеща душа. Детето се нуждае от такова поле на разгръщане на своите душевни сили също толкова, колкото и всеки възрастен. Ако аз не предоставя на детето образите на езика на приказките, то съдържанието на неговата душа ще се изпълни единствено с празните от съдържание разговори на ежедневието. Автомобилите и парите; тривиални и лишени от образност частици от ежедневните разговори ще завладеят детската душа и ще насадят в нея поле от бурени.“ ~ Helmut von Kugelgen

Приказките са изпълнени с ОБЕЩАНИЕ.

В това е тяхната сила.

Слабият МОЖЕ да стане силен …

Злото МОЖЕ да бъде преобърнато в добро …

Грозното МОЖЕ да се превърне в красиво …

Всеки един човек би могъл да се издигне до своя истински потенциал. Дори най-малкото дете би могло да постигне това и да се радва да бъдещи победи.

Валдорфските учители са носите на разбиране и са вдъхновявани от възгледите на Рудолф Щайнер за космическия ред. Те разбират, че едно дете гради своя свят подобно на рай. Детската игра е като сън … Но накрая детето трябва да се събуди от това състояние на сън и да се превърне в индивидуалност. Докато душата е в това съноподобно състояние по време на детската игра, детето не среща изкушения и опасности. Но в момента, в който душата се пробуди за своята вътрешна съзнателност, детето започва да изгубва своя рай. Тогава започва нов период – време на борба с онези сили, които препятстват детето да открие своята собствена личност. В тази възраст детето копнее да открие себе си и приказките посрещат нуждите на този негов копнеж както нищо друго. Те помагат на детето постепенно да се открие за реалността на околния свят – нежно и без шок.

В приказките на братя Грим има глупци, наричани по най-различни начини, но онова, което приказките показват, е как и най-„простичкият” човек притежава свои собствени дарби и способности, които му позволяват да бъде истински успешен в живота. И тази мъдрост не е взаимозависима от интелигентността.

** Валдорфската педагогика борави с възгледа за Дванадесетте сетива, едно от които е сетивото за живот. (бел. прев.)

Източник

Baлдорфска педагогика

Как сами да сътворяваме, разказваме и припомняме на децата приказки

Лекция на Рудолф Щайнер от 15.08.1924 г.
GA-311, Die Kunst des Erziehens aus dem Erfassen der Menschenwesenheit / The Kingdom of Childhood

Вече ви представих как в периода между смяната на млечните зъби на детето с постоянни и неговата 9-та и 10-та година вие трябва да преподавате чрез описателни, образни картини, тъй като това, което децата получават от вас в този период ще продължи да живее и да се развива в техните умове и души по един естествен начин в продължение на целия им живот занапред.

Това, разбира се, може да се случи единствено, ако чувствата и идеите, които вашето преподаване събужда в децата, са живи, а не мъртви. За да постигнете това вие трябва преди всичко лично да добиете усет за вътрешния живот на душата. Всеки учител трябва да бъде преди всичко търпелив спрямо своето собствено обучение, спрямо пробуждането в неговата собствена душа на онова, което може истински за израсте и да се развива. Тогава вие ще придобиете способността да направите най-невероятните открития и тогава ще бъде необходимо да не загубите кураж при своите първоначални усилия в тази посока.

Защото, нали разбирате, винаги, когато човек начева дейност от духовно естество, той трябва да може да понесе съпровождащите моменти на затруднение и несъвършенство. Човек, който не може да понесе да бъде един вид несръчен и да прави нещата несъвършено, не би могъл никога да бъде способен накрая да ги направи съвършено, извлечени от неговата вътрешна същност. И с особена сила за сферата на образованието важи да запалим най-напред в нашите собствени души онова, което след това трябва да открием за себе си. Но преди да бъде открито, то трябва да бъде разпалено вътре в душата. Ако един-два пъти сме успели да измислим и подготвим образно представяне на даден урок и виждаме как с това сме успели да впечатлим децата, тогава ще направим забележително откритие за самите себе си. Ще забележим как за нас става все по-лесно и по-лесно да изберем подобни образи, как постепенно се превръщаме в находчиви хора по начин, за който до момента не сме мечтали. Но за тази цел вие трябва да имате куража да бъдете далеч от съвършения резултат в самото начало.

Вероятно бихте казали, че ако трябва да се представите пред децата в това си несъвършенство (несръчност), то вие никога не би трябвало да станете учители. Но, в действителност, именно тук антропософският възглед е този, който ви помага да продължите напред. Вие трябва да си кажете: Нещо ме отвежда при децата по стечение на кармата така, че аз мога да бъда техен учител, независимо че все още съм несъвършен и несръчен. И тези, пред които следва да не се представям като несъвършен и несръчен – тези деца, аз ще срещна след години отново по стечение на кармата. [бел. Д-р Щайнер запазва употребата на древното източно название „Карма” във връзка с обозначаването на въздействието на човешката съдба в поредица земни животи.] Така, учителят или възпитателят трябва да подходи с решителност към своя живот, защото всъщност цялостният въпрос за образованието не е въобще въпросът за учителя, а въпросът за детето.

Нека, следователно, ви дам един пример за нещо, което може да проникне в детската душа така, че да се развива заедно с израстването на детето – нещо, към което човек може да се върне години по-късно и да използва, за да събуди определени чувства в себе си. Нищо в преподавателската дейност не е по-плодотворно от това във възрастта между 7-мата и 8-мата година на децата да се поднесе образ, към който по-късно, например на възраст 14-15 години, да се върнем по един или друг начин. Тъкмо поради тази причина във Валдорфското училище ние се стремим учениците да работят възможно най-дълго с един и същи учител. Даден учител приема децата, когато започват училище на 7-годишна възраст, и работи с тях възможно най-дълго време, защото за децата е добре нещата, положени като зародиш у тях, да могат отново и отново да бъдат надграждани в процеса на обучение.

Нека сега за момент да предположим, че в 7 или 8-годишната възраст на едно дете ние му разказваме една образна история/приказка. Тогава за детето не е необходимо отведнъж да постигне разбиране за всички образи, съдържащи се в приказката. Защо това е така ще обясня малко по-късно. Всичко, което има значение, е детето да изпита удоволствие от разказаната приказка, защото тя е поднесена с благоговение и обаяние. Да си представим, че аз съм разказал следната приказка:

Имало едно време в гората, където слънцето надничало през дървесните клони, една теменужка. Израснала под едно дърво с големи листа, тя била много скромна. Теменужката гледала света през една пролука в най-високите клони на дървото. Като гледала през широката пролука на върха, теменужката видяла синьото небе. За пръв път в тази утрин теменужката видя синьото небе, защото едва току-що беше разцъфтяла. И сега, когато видя синьото небе, тя се изплаши. Страхът я завладя, но тя все още не знаеше защо. Тогава край нея притича едно куче. Но то не беше добро куче – имаше хаплив/заядлив нрав. И виолетката се обърна към него:

- Кажи ми, какво е това там горе, което е синьо също като мен?
А небето беше синьо на цвят досущ като теменужката. Кучето и отговори злонамерено:
- Оо, това е една огромна, гигантска теменужка като теб. И тази гигантска теменужка е пораснала толкова много, че може да те смачка.

И тогава теменужката се изплаши още повече и отпреди, защото повярва, че теменугата в небето е израснала толкова голяма, че може да я смачка. И тогава теменужката сви малките листенца на цветчето си и не искаше да поглежда повече към огромната теменуга в небето, а вместо това се скри под едно голямо листо, което повеят на вятъра току-що откъсна от дървото. Там тя остана през целия ден – изплашена и скрита от голямата теменуга в небето.

Когато настъпи утрото, теменужката не беше спала и за миг, защото цяла нощ се чудеше какво да мисли за огромната синя теменуга в небето, която, както й беше казано, може да я смачка. И всеки миг тя очакваше първия удар. Но това така и не се случваше. На сутринта теменужката се показа навън. Тя ни най-малко не беше изморена, защото цяла нощ само размишляваше и беше свежа (понеже теменужките се изморяват, когато спят, а не, когато не спят!). И първото нещо, което малката теменужка видя беше изгряващото слънце и розовата зора. И когато видя как розовее зората, тя не се изплаши. Сърцето й се зарадва и теменужката беше щастлива да зърне зората. А с избледняването на зората бледосиньото небе отново се показа постепенно и непрекъснато ставаше все по-синьо и по-синьо. И малката теменужка отново си спомни как кучето й беше казало, че това е огромна теменуга, която може да дойде и да я смачка.

В този момент наблизо дойде агънце и малката теменужка почувства отново, че трябва да попита какво може да е това нещо над нея.

- Какво е това там горе? – попита тя агънцето.
- Това е огромна теменужка, синя досущ като теб.
Тогава страхът отново обзе теменужката, която си помисли, че ще чуе от агънцето точно същото, което й каза и кучето. Но агънцето беше добро и благородно и понеже имаше толкова добри и мили очи виолетката отново го попита:
- Мило агънце, кажи ми, ще дойде ли голяма теменуга там горе при мен, за да ме смачка?
- О, не! – каза агънцето. – Тя няма да те смачка. Това е голяма теменуга, чиято любов е много пъти по-голяма от твоята любов, точно както тя е много по-синя от теб, която си по-мъничка.

И теменужката изведнъж разбра, че има една огромна теменуга, която не би я смачкала, а която е толкова синя, за да може да има повече любов в себе си, и че голяма теменужка ще защитава малката от всичко на света, което може да я нарани. Тогава малката теменужка се почувства много щастлива, защото голямата теменуга в небето, която тя виждаше, изглеждаше за нея като Божествена Любов, която струи към нея от всички страни. И малката теменужка гледаше през цялото време нагоре сякаш искаше да отправи молитва към Бога на теменужките.

И сега, ако разкажете на децата една приказка като тази, те със сигурност ще слушат внимателно, защото те винаги слушат такива истории. Но вие трябва да разказвате с подходящо настроение – така, че когато децата са чули приказката някак да почувстват необходимостта да живеят с нея и да я преповтарят вътрешно в своите души. Това е изключително важно и изцяло зависи от това доколко учителят е способен да поддържа доброто поведение в клас чрез своето собствено чувство/настроение.

Ето защо, когато говорим за неща като това, което току-що описах, ние трябва да вземем предвид и темата със запазването на дисциплината в клас. Веднъж, например, имахме във Валдорфското училище един учител, който умееше да разказва най-прекрасните приказки, но не успяваше да създаде у децата такова впечатление, че да питаят към него уважение и безусловна любов. Какъв беше резултатът? Когато първата вълнуваща история биваше разказана, децата веднага пожелаваха следваща приказка. Тогава учителят отстъпваше пред това желание и сътворяваше втора. Децата веднага пожелаваха трета, учителят отстъпваше и подготвяше трета приказка за тях. И след време се случи така, че този учител просто не можеше да подготви достатъчно приказки. Но ние не трябва непрестанно да „натъпкваме” децата като помпа под налягане; трябва да има промяна и в даден момент трябва да направим стъпка напред в това и да позволим на децата да задават въпроси; трябва да бъдем способни да прочетем по лицето и жестовете на детето, че то би искало да зададе въпрос. Тогава му позволяваме да зададе своя въпрос, а след това го обсъждаме във връзка с приказката, която току-що е била разказана.

В този случай едно малко дете вероятно ще попита: Но защо кучето е отговорило на теменужката по толкова ужасен начин? И тогава по простичък и близък до детето начин вие ще имате възможността да му посочите, че кучето е такова същество, чиято задача е да бъде пазач, което трябва да може да сплашва и е свикнало да кара хората да се страхуват от него. И тогава ще можете да обясните защо кучето е дало такъв отговор.

Можете също да обясните на децата защо агънцето е отговорило по този начин. След като разкажете приказката, може да продължите да говорите на децата по такъв начин известно време. Тогава ще откриете, че един въпрос води до друг и най-накрая децата ще зададат всички възможни въпроси. Вашата задача чрез това е да внесете в класа безусловния авторитет, за който все още имаме твърде много какво да говорим. В противен случай ще се случи това, че докато вие разговаряте с едно дете, останалите ще започнат да си правят шеги и всякакви пакости от този сорт. И, ако тогава се наложи да се обърнете и направите забележка, вие сте загубени! Особено по отношение на малките деца човек трябва да има дарбата да оставя много неща да останат като незабелязани.

Цялата статия може да прочетете тук