Baлдорфска педагогика

Как сами да сътворяваме, разказваме и припомняме на децата приказки

Лекция на Рудолф Щайнер от 15.08.1924 г.
GA-311, Die Kunst des Erziehens aus dem Erfassen der Menschenwesenheit / The Kingdom of Childhood

Вече ви представих как в периода между смяната на млечните зъби на детето с постоянни и неговата 9-та и 10-та година вие трябва да преподавате чрез описателни, образни картини, тъй като това, което децата получават от вас в този период ще продължи да живее и да се развива в техните умове и души по един естествен начин в продължение на целия им живот занапред.

Това, разбира се, може да се случи единствено, ако чувствата и идеите, които вашето преподаване събужда в децата, са живи, а не мъртви. За да постигнете това вие трябва преди всичко лично да добиете усет за вътрешния живот на душата. Всеки учител трябва да бъде преди всичко търпелив спрямо своето собствено обучение, спрямо пробуждането в неговата собствена душа на онова, което може истински за израсте и да се развива. Тогава вие ще придобиете способността да направите най-невероятните открития и тогава ще бъде необходимо да не загубите кураж при своите първоначални усилия в тази посока.

Защото, нали разбирате, винаги, когато човек начева дейност от духовно естество, той трябва да може да понесе съпровождащите моменти на затруднение и несъвършенство. Човек, който не може да понесе да бъде един вид несръчен и да прави нещата несъвършено, не би могъл никога да бъде способен накрая да ги направи съвършено, извлечени от неговата вътрешна същност. И с особена сила за сферата на образованието важи да запалим най-напред в нашите собствени души онова, което след това трябва да открием за себе си. Но преди да бъде открито, то трябва да бъде разпалено вътре в душата. Ако един-два пъти сме успели да измислим и подготвим образно представяне на даден урок и виждаме как с това сме успели да впечатлим децата, тогава ще направим забележително откритие за самите себе си. Ще забележим как за нас става все по-лесно и по-лесно да изберем подобни образи, как постепенно се превръщаме в находчиви хора по начин, за който до момента не сме мечтали. Но за тази цел вие трябва да имате куража да бъдете далеч от съвършения резултат в самото начало.

Вероятно бихте казали, че ако трябва да се представите пред децата в това си несъвършенство (несръчност), то вие никога не би трябвало да станете учители. Но, в действителност, именно тук антропософският възглед е този, който ви помага да продължите напред. Вие трябва да си кажете: Нещо ме отвежда при децата по стечение на кармата така, че аз мога да бъда техен учител, независимо че все още съм несъвършен и несръчен. И тези, пред които следва да не се представям като несъвършен и несръчен – тези деца, аз ще срещна след години отново по стечение на кармата. [бел. Д-р Щайнер запазва употребата на древното източно название „Карма” във връзка с обозначаването на въздействието на човешката съдба в поредица земни животи.] Така, учителят или възпитателят трябва да подходи с решителност към своя живот, защото всъщност цялостният въпрос за образованието не е въобще въпросът за учителя, а въпросът за детето.

Нека, следователно, ви дам един пример за нещо, което може да проникне в детската душа така, че да се развива заедно с израстването на детето – нещо, към което човек може да се върне години по-късно и да използва, за да събуди определени чувства в себе си. Нищо в преподавателската дейност не е по-плодотворно от това във възрастта между 7-мата и 8-мата година на децата да се поднесе образ, към който по-късно, например на възраст 14-15 години, да се върнем по един или друг начин. Тъкмо поради тази причина във Валдорфското училище ние се стремим учениците да работят възможно най-дълго с един и същи учител. Даден учител приема децата, когато започват училище на 7-годишна възраст, и работи с тях възможно най-дълго време, защото за децата е добре нещата, положени като зародиш у тях, да могат отново и отново да бъдат надграждани в процеса на обучение.

Нека сега за момент да предположим, че в 7 или 8-годишната възраст на едно дете ние му разказваме една образна история/приказка. Тогава за детето не е необходимо отведнъж да постигне разбиране за всички образи, съдържащи се в приказката. Защо това е така ще обясня малко по-късно. Всичко, което има значение, е детето да изпита удоволствие от разказаната приказка, защото тя е поднесена с благоговение и обаяние. Да си представим, че аз съм разказал следната приказка:

Имало едно време в гората, където слънцето надничало през дървесните клони, една теменужка. Израснала под едно дърво с големи листа, тя била много скромна. Теменужката гледала света през една пролука в най-високите клони на дървото. Като гледала през широката пролука на върха, теменужката видяла синьото небе. За пръв път в тази утрин теменужката видя синьото небе, защото едва току-що беше разцъфтяла. И сега, когато видя синьото небе, тя се изплаши. Страхът я завладя, но тя все още не знаеше защо. Тогава край нея притича едно куче. Но то не беше добро куче – имаше хаплив/заядлив нрав. И виолетката се обърна към него:

- Кажи ми, какво е това там горе, което е синьо също като мен?
А небето беше синьо на цвят досущ като теменужката. Кучето и отговори злонамерено:
- Оо, това е една огромна, гигантска теменужка като теб. И тази гигантска теменужка е пораснала толкова много, че може да те смачка.

И тогава теменужката се изплаши още повече и отпреди, защото повярва, че теменугата в небето е израснала толкова голяма, че може да я смачка. И тогава теменужката сви малките листенца на цветчето си и не искаше да поглежда повече към огромната теменуга в небето, а вместо това се скри под едно голямо листо, което повеят на вятъра току-що откъсна от дървото. Там тя остана през целия ден – изплашена и скрита от голямата теменуга в небето.

Когато настъпи утрото, теменужката не беше спала и за миг, защото цяла нощ се чудеше какво да мисли за огромната синя теменуга в небето, която, както й беше казано, може да я смачка. И всеки миг тя очакваше първия удар. Но това така и не се случваше. На сутринта теменужката се показа навън. Тя ни най-малко не беше изморена, защото цяла нощ само размишляваше и беше свежа (понеже теменужките се изморяват, когато спят, а не, когато не спят!). И първото нещо, което малката теменужка видя беше изгряващото слънце и розовата зора. И когато видя как розовее зората, тя не се изплаши. Сърцето й се зарадва и теменужката беше щастлива да зърне зората. А с избледняването на зората бледосиньото небе отново се показа постепенно и непрекъснато ставаше все по-синьо и по-синьо. И малката теменужка отново си спомни как кучето й беше казало, че това е огромна теменуга, която може да дойде и да я смачка.

В този момент наблизо дойде агънце и малката теменужка почувства отново, че трябва да попита какво може да е това нещо над нея.

- Какво е това там горе? – попита тя агънцето.
- Това е огромна теменужка, синя досущ като теб.
Тогава страхът отново обзе теменужката, която си помисли, че ще чуе от агънцето точно същото, което й каза и кучето. Но агънцето беше добро и благородно и понеже имаше толкова добри и мили очи виолетката отново го попита:
- Мило агънце, кажи ми, ще дойде ли голяма теменуга там горе при мен, за да ме смачка?
- О, не! – каза агънцето. – Тя няма да те смачка. Това е голяма теменуга, чиято любов е много пъти по-голяма от твоята любов, точно както тя е много по-синя от теб, която си по-мъничка.

И теменужката изведнъж разбра, че има една огромна теменуга, която не би я смачкала, а която е толкова синя, за да може да има повече любов в себе си, и че голяма теменужка ще защитава малката от всичко на света, което може да я нарани. Тогава малката теменужка се почувства много щастлива, защото голямата теменуга в небето, която тя виждаше, изглеждаше за нея като Божествена Любов, която струи към нея от всички страни. И малката теменужка гледаше през цялото време нагоре сякаш искаше да отправи молитва към Бога на теменужките.

И сега, ако разкажете на децата една приказка като тази, те със сигурност ще слушат внимателно, защото те винаги слушат такива истории. Но вие трябва да разказвате с подходящо настроение – така, че когато децата са чули приказката някак да почувстват необходимостта да живеят с нея и да я преповтарят вътрешно в своите души. Това е изключително важно и изцяло зависи от това доколко учителят е способен да поддържа доброто поведение в клас чрез своето собствено чувство/настроение.

Ето защо, когато говорим за неща като това, което току-що описах, ние трябва да вземем предвид и темата със запазването на дисциплината в клас. Веднъж, например, имахме във Валдорфското училище един учител, който умееше да разказва най-прекрасните приказки, но не успяваше да създаде у децата такова впечатление, че да питаят към него уважение и безусловна любов. Какъв беше резултатът? Когато първата вълнуваща история биваше разказана, децата веднага пожелаваха следваща приказка. Тогава учителят отстъпваше пред това желание и сътворяваше втора. Децата веднага пожелаваха трета, учителят отстъпваше и подготвяше трета приказка за тях. И след време се случи така, че този учител просто не можеше да подготви достатъчно приказки. Но ние не трябва непрестанно да „натъпкваме” децата като помпа под налягане; трябва да има промяна и в даден момент трябва да направим стъпка напред в това и да позволим на децата да задават въпроси; трябва да бъдем способни да прочетем по лицето и жестовете на детето, че то би искало да зададе въпрос. Тогава му позволяваме да зададе своя въпрос, а след това го обсъждаме във връзка с приказката, която току-що е била разказана.

В този случай едно малко дете вероятно ще попита: Но защо кучето е отговорило на теменужката по толкова ужасен начин? И тогава по простичък и близък до детето начин вие ще имате възможността да му посочите, че кучето е такова същество, чиято задача е да бъде пазач, което трябва да може да сплашва и е свикнало да кара хората да се страхуват от него. И тогава ще можете да обясните защо кучето е дало такъв отговор.

Можете също да обясните на децата защо агънцето е отговорило по този начин. След като разкажете приказката, може да продължите да говорите на децата по такъв начин известно време. Тогава ще откриете, че един въпрос води до друг и най-накрая децата ще зададат всички възможни въпроси. Вашата задача чрез това е да внесете в класа безусловния авторитет, за който все още имаме твърде много какво да говорим. В противен случай ще се случи това, че докато вие разговаряте с едно дете, останалите ще започнат да си правят шеги и всякакви пакости от този сорт. И, ако тогава се наложи да се обърнете и направите забележка, вие сте загубени! Особено по отношение на малките деца човек трябва да има дарбата да оставя много неща да останат като незабелязани.

Цялата статия може да прочетете тук