Translate

Показват се публикациите с етикет Чудомир. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет Чудомир. Показване на всички публикации

понеделник, 4 август 2014 г.

Чудомир

Под шарената черга

 
Като се върне надвечер уморена от работа, мама ще сложи мотиката на пръстника до стълбата, ще израмчи цедилката с малкото, ще го търкулне на козяка, ще му даде намокрена коричка хляб да се залисва, па ще се разтича съчки да събира, огъня да стъкне, за да попари набързо нещо за вечеря. Докато се разгори огънят и се стопли водата, тя ще издои кравата и козите, на квачката с малките пиленца, дето е захлупена под коша, ще тръсне зрънца, водица ще сипе в паницата и като прибере прането, ще влезе в къщи, за да нахрани най-малкото. След това ще го разсъблече, ще го прекръсти пред старата икона, ще го целуне и ще го мушне под чергата. Тогава ще почне да нарежда вечеря за другите. Баща ми, когото всяка вечер чакаме до късно, преди да влезе в къщи, ще се изкашля и чуем ли, пресекват всякакви боричкания, караници и плачове и за миг в стаята е въдворен относителен ред. Ще го посрещне мама, ще му помогне да си съблече кюрка, ще му полее да се измие и той като седне в къта до огнището, ще се наредим в кръг около голямата паралия всеки с комат в лявата ръка и лъжица в дясната и ще чакаме да почнем. Прекръсти ли се и сръбне ли веднъж, втурваме се едновременно с лъжиците всички и почваме едно сърбане, едно мляскане, сякаш от три дни хапка не сме слагали в уста. Мама ще сипва, ще присипва, хляб ще реже, нослета ще бърше, фасулени зърна ще отделя или късчета месо на злоядите и не смогва залък в уста да сложи. Не стига това, но баща ми по два пъти ще я праща в зимника вино да точи. Похапне ли малко и дигне пръст, тя си знае: ще рипне, ще вземе малката зелена пахарка, ще я оплакне и тичешком ще му я поднесе, а той ще обърше мустаци, ще я дигне и ще си я изцуцурка до дъно. Ще обърше наново мустаци с длан, ще примляска и пак ще дигне пръст и така два, че понякога и до три пъти. Затова мама никога не сядаше да се разположи като другите за вечеря, а някак особено. Свита при главните до огнището или зад някое от децата с един подгънат до нея крак, а другия пречупен така, че коляното достига до брадата, готова всеки миг да стане. Рядко някога, като й додее от сядане и ставане, ще се сопне: — И-и-и! Да ти се не види и виното, и намярата! Че кажи да ти наточа една кофа или напълня голямата бъклица, да пиеш и се напиеш, та да не ставам час по час. — Не може! — ще промърмори той през нос. — Тъй се пие вино. Прясно трябва да е, искри да пуща. То не е боза. Като се нахрани и допие последната пахарка, както си седи по турски в къта, баща ми ще се поразкопчее, ще поотслаби пояса, ще се измести малко назад и ще се търкулне върху леговището си. Ще лежи, ще пухти, ще примлясква, па като почне да го унася, мама ще му разкопчее калцуните, ще ги изуе, ще го разсъблече като малко дете, ще го завие, като му подгъне около кръста откъм стената, ще му прибави още завивки, ако му е тънко, или ще отнеме, ако му е горещо, и пак ще защъка из стаята да дига, да слага, да разтребва и подрежда. До баща ми, който освен на общата рогозка и козяка спеше и на една голяма меча кожа, се гушеше обикновено най-голямото момче, след него по-малкото, още по-малкото и т.н. След тях следваше женската челяд и най-накрая „кушлето“ — най-малкото. По някое си време хе, след полунощ, като раздигне и измий съдовете, отсее брашно, което ще меси преди зори, и зарови огъня, мама ще изправи вкочанясала снага, ще застане сред стаята, ще сключи ръце на кръста и ще спре кротък поглед над спящите си седем рожби, ще гледа, ще гледа, после ще въздъхне тихо и едва забележима усмивка ще огрее посърналото й от труд и грижи лице. Този момент може би бе единственият на щастие и доволство. Изправена така, зад нея кандилото и иконостасът ще очертаят златна нимба над главата и тя ще напомня на старинна икона, изписана от дълбоко вярващ майстор зограф. След това пак ще се приведе, ще почне да подгъва завивка, да намества, да оправя чорлави коси, покрили лицето, и закопчава някоя разкопчана риза. Една от сестрите ми спеше много неспокойно и често така се извърташе насън, че главата й отиваше в краката на другите. Ще я прихване внимателно, ще я изтегли да я постави на подглавката, тя ще почне да проплаква през сън, а мама ще й шепне: — О, о, о, мама, о, о, няма, мама, няма, няма… Спи, детето ми, нанкай, нанкай! Аз обичах да спя открит до гърдите, а по-малката ми сестра пък се завиваше така, че само носът й се показваше отвън. Ще дръпне чергата да ме завие, ще сложи устна върху челото на друго да провери няма ли температура, че цял ден се е къпало в реката, изскочил крак ще прибере под завивката и чак тогава почти неразсъблечена, ще подгъне колена, ще се свие в самия край на постелките, ще надигне главичката на най-малкото да я сложи на лявата си ръка, а дясната ще преметне като скоба, за да придържа тежката черга, да не го задуши, и като въздъхне пак тежко, още веднъж ще притвори подлютените от умора клепки. Голямата шарена черга с тъмнокафявите и сиви от карнобатска вълна пръти, дето достигаше от единия до другия край на стаята, и козяка на черните и червени квадрати — тъй си ги помня плътни и рошави, прикътали в топлите си пазви девет души. Девет проснати тела, девет рошави глави, наредени, една до друга, тихо пухкащи и почиващи след усилена дневна работа и игри. И рогозката отдолу, и дебелият козяк, и шарената черга бяха тъй широки, тъй дълги, а на клетата мама все не достигаше ни постелка, ни завивка. Все на края беше тя, все полуотвита, все полубудна, все нащрек. Наспал ли си се сладко и си отворил очи след втори петли, тежка вечеря ли не ти дава да се унесеш в дрямка, или кошмарен сън те е сепнал посред нощ и се взираш плахо в тъмнината; когато очи и да отвориш, ще я видиш на самия оръфан край на рогозката, свита на скоба и бдяща над своята челяд или леко надигната, наглежда кой как спи, или пресяга някого да завие, или пък бавно люлее на ръка разплаканото малко и тихо, нежно и провлачено пропява като в просъница:
— Нани, мама, нании, нании… чедо, нани, нании… ъ, ъ, ъ, ъ, ъ, ъ, ъ…

сряда, 4 декември 2013 г.

Блаженна България с такива българи

Тук ще четем Йовков, Елин Пелин, Чудомир, Симеон Радев и други достойни българи. Българинът има склонност към чуждопоклоничество. Пишем колко е велик Стайнбек, Фитцджералд, Кастанеда, а колко сме прочели от съкровищницата на българската литература! В този блог ще прочитаме от време на време по нещо истинско, българско, с поклон пред духовността и величието на мисълта .......




Днес ще се усмихнем през сълзи с Чудомир и неговото

КРЪЩЕНЕ



Да кръщаваш дете не било тъй лесно. Особено подофицерско дете. Не си гледа селското произхождение и големите крачуни младшият подофицер Стамат Рунтов, а налетял на гражданка, знаете. Пролетес ходил на някакви стрелкови курсове в Пловдив, залюбил се там с някаква си шивачка и нали е силен по фортификацията, обходил й фланговете, значи, атакувал я на бърза ръка и я взел в плен. Пристига една вечер след проверка у дома, тропва с крак, козирува, а зад гърба му, слабичка, свитичка, стои шивачката.
- Аз, вика, кръстник, имам чест да доложа, че завърших успешно курсовете в Пловдив. Освен това, вика, и друга една работа свърших. - И поглежда ухилено към нея.
- Разбрах, разбрах, думам му, всичко ми е ясно, само това, дето ми казваш кръстник, не мога да разбера добре.
- И за това ще ти доложа, вика. Едно време баба ви Христина е венчавала моята баба и кръстила всичките й деца. Оттогава сме свикнали у дома и на целия ви род все кръстници думаме.
- Щом сте свикнали, казвам, добре. А после?
- После ще ни венчаете, казва. Набързо ще ни венчаете, защото ротният се сърди, пък и самата работа не търпи отлагане, казва и ми смига многозначително.
Нямаше как, венчахме ги още същата неделя. Присъствува и ротният му с госпожата, от село имаше доста хора и от града също. Попримърка попът молитвите, друснахме му едно попско хоро, и толкоз. Едно кротко хорце, знаете, едно крепко - пет стъпки вдясно, спреш се, поклониш се, пак пет стъпки вдясно и така нататък. "Лесна работа, мисля си. Дано все тъй върви и да не рече попът да го обърне я на пайдушко я, или пък на някое, в което има клякане, че както съм слаб в игрите и каквито ми са тесни панталоните, може да се изложи човек."
Както и да е, свърши се. Венчахме ги, значи, платих си на попа, на църковното настоятелство, на клисаря, на певците, на тоя, дето би камбаната, на децата, дето държаха светилниците, и на още много други. Купих им един голям медник, те ми донесоха мисирка и си завързахме роднинство един вид.
Не се минаха и пет месеца, роди им се момиче по съкратения метод. Едно червено маймунче, знаете, с косици и големи крачуни - същински бащичко!
- Ще кръщавате пък сега, дума ми Стамат. Аз, казва, исках войник да бъде и да служи на отечеството, а то излезе фуста, но за втория път ще видим! - И сучи мустак.
- Добре, казвам, добре. То си е ваша домашна работа и каквото сте решили, това да е.
Не се мина много, и получихме покана. Едно стъкло ракия, панделка на шията и ментени бонбони.
Разтичахме се, знаете, приготвихме разни там гащички, ризички, шапчици, чорапки, повойчета и рано сутринта в неделя в тържествена процесия се проточихме за към тях. Най-напред кучето, значи, след него слугинята с даровете и най-после щабът - аз, жената и децата. Като доближихме къщата им, от вратата още ме посрещна един врясък, един вик, сякаш колят някого. Влязохме в стаята, гледаме, уважаемата кръщелница посиняла от писък, а над нея майката на Стамата, стрина Кера, я бута с пръст по пъпчето, смърка й с уста и се мъчи да я укроти:
- О, о, о! Няма, баби, няма... А, а, а, моето Керче, моето пиленце!... Хайде, хайде, баби, че ще идем на дяаа, на дяаа...
Сватята й госпожа Гена, дошла също по случая от Пловдив, свила се, със зачервени очи, до краката на детето, мълчи и сумти.
- Е, готови ли сте?-питам ги аз.
- Ооох, всичко е готово, кръстник, всичко е наредено, само името, пустото му име не можем да изберем - отговаря кумичката. - От една неделя се караме и очите ще си издерем за него.
- Ще ги издерем я, като сте такива неразбрани! Че лошичко ли е мари, сватя, лошичко ли е да го кръстим Керка? Кера, Керка, Керче-шекерче, от това по-хубаво, на баба си името да носи, има ли?
- Недей така ма, сватя, недей настоява толкова. Четири унуки имаш, да ти са живички, на твое име кръстени, а на мене това ми е само и я роди Спаска пак момиче, я не. Съгласи се Генка да го кръстим.
- Как ще се съглася мари, сватя? Ти луда ли си! От един месец съм кюхнала тука, работата си в село съм зарязала и само за това стоя. Как ще се съглася? Ти кога отхраниш и отгледаш левент като мой Стамата, кога стане подофицерин и кога ти роди момиче, кръщавай го, както щеш, но сега не отстъпвам!
- Ама чакай ма, сватя, не се ядосвай ма. Най-напред ми кажи, той ли го роди, или моята дъщеря, а?
- Не ви питам аз и никого не слушам! И не ме карайте да си развързвам устата. Не ви ли стига мари, дето ми подмамихте момчето, дето го омагьосахте, та му навряхте в ръцете мършавата си дъщеря, дето ни хляб знае да меси, ни камина да измаже, нито пък лятно време нещо в полето да ни помогне? Не си ли я виждаш, че по цял ден седи при печката и плете фигаро, а ний от село пренасяме дърва, мъкнем лук, картофи и фасул. Какъв чеиз й направихте мари? Гола като циганка ни я натрапихте. Не давам да се кръсти детето на друго име, не давам, па ако щете, и на парчета да ме направите.
- Лоши уста имаш, сватяаа! Господ да ти плаща. Ама аз пак ще те моля Генка да го кръстим, че тъй му прилича, пък и майка му тъй иска. Не се пита никой тука, а майката само. Каквото тя рече.
Извръщам въпросителен поглед към кумичката, а тя мига през сълзи и нарежда:
- Оох, че зная ли, кръстник, зная ли? Аз, правичката да си кажа, не харесвам ни едното име, ни другото, но повечето съм съгласна с мама, и то да го кръстим не Генка, а Евгения, а ний ще си му казваме Женичка. По-красиво е, вика, и по-модерно някак.
- Вятър работа! Нищо подобно - изревава зад гърба ми току-що пристигналият Стамат. - Не слушай женорята, кръстник. Нека си лаят те. Ако беше момче, щях да го кръстя Вълчо, на баща си на името, но понеже е женско, Слава ще го кръстим и вярселям! За слава и чест на България. Толкоз! И повече да се не приказва в строя! Хайде! Ходом, че попът ни чака!
Жените ахнаха изненадани.
- Не давам Керка, брей! Тъй да знаете! - крещи стрина Кера, грабва детето и хуква към вратата.
- Божичко, удуши Генчето тая проклетница - разпери ръце госпожа Гена, втурна се след нея и я хвана за полата.
- Майчице, детето ми! Евгения, Женичката ми! Душичката ми! - пищи като луда майката и се хвърля върху двете вкопчани жени.
Грамадният младши подофицер Стамат Рунтов блъсва жените, застава разкрачен на вратата и изревава страшно:
- Сволочи със сволочи! Ще ви дам да разберете! Мирно!
И като разкопча поясока си, започна да пердаши когото свари.
Едва успях да се измъкна през кухнята. След мене и другите домашни в разсипан строй и в обратна, тъй да се каже, процесия се проточихме за дома. Най-напред аз, след мене жената, а най-отзад слугинята с децата.
Кучето, подушило с време опасността, си беше офейкало отдавна.